— Господарю, на коня си имам мех, а също и фурми.
— Но конят ти сигурно е изморен. Вземи един отпочинал от нашите! Той ще те отведе по-бързо при Малек, когото ще поздравиш от мен!
Фехим се съгласи и след няколко минути атайбехът пое по обратния път към Ефрат.
— Ефенди — каза ми шейхът, — знаеш ли какво казват моите воини за теб?
— Какво?
— Че те обичат…
— Радвам се.
— … и че ще извоюват победата, ако ти си при тях.
— Аз също се надявам на това. Утре ще проведем голямо военно учение.
— Какво имаш предвид?
— До днес съм събрал осемстотин мъже. Последните ще дойдат утре сутринта. Ще бъдат обучени бързо, а след това ще разиграем боя, който ще водим с трите вражески племена. Едната половина ще бъдат хадедихни, а другата — враговете. Онези развалини там ще представляват планините на Мукехил и Кхануке и така ще покажа на твоите воини как трябва да се бият срещу враговете, ако се наложи.
Това известие удвои всеобщото въодушевление, а щом вестта се разпространи навън пред шатрата, истинско ликуване обхвана бивака, който през днешния ден се беше разраснал значително вследствие на непрекъснато пристигащите бойци.
Стана това, което предполагах: на другия ден по обяд бяхме в пълен състав. Назначих офицери и подофицери, които обучаваха всеки новодошъл, след като бях определил мястото му. Късно следобед започна учението, което за всеобщо задоволство мина добре. Пехотинците стреляха превъзходно, а движенията на отделните конни отряди бяха изпълнени с безупречна точност.
Още по време на учението пристигна последният човек от нашата постова верига.
— Каква вест носиш? — попита шейхът, чието лице сияеше от задоволство.
— Вчера се обединиха джоварите и абу-хамедите, шейх.
— Кога?
— Надвечер.
— А абу-мохамедите?
— Вече тръгнаха след тях.
— Изпратихте ли вест, както се бяхме уговорили, за да не бъде разкрит походът ви?
— Всичко е наред.
Мъжът все още беше при нас, когато пристигна още един вестоносец. Той беше пост от отсамната част на веригата към долината Дерадж.
— Нося важна вест — съобщи той. — Обеидите изпратиха хора от Саб да претърсят околността.
— Колко човека бяха?
— Осем.
— Докъде стигнаха съгледвачите?
— До Ед Дерадж.
— Откриха ли нашите хора?
— Не, защото те се бяха скрили много добре. Тогава обеидите останаха в долината и говориха за много неща помежду си.
— Ах! Да не би да сте успели да ги подслушате?
— Да, възможно беше и Меруан го направи. Меруан беше един от двамата постови, които трябваше да охраняват долината Дерадж.
— Какво е чул? Ако е важно, ще получи награда.
— Казали са, че утре по обяд обеидите ще се прехвърлят през реката, за да се срещнат с абу-хамедите и джоварите, които по това време вече ще са там. Враговете ще се придвижват нагоре до Ед Дерадж и през нощта ще се установят там на бивак, защото смятат, че на това място няма да бъдат забелязани. Ще ни нападнат на следващата сутрин.
— Осемте мъже заминаха ли си после?
Само шест от тях. Двама останаха да охраняват долината.
— Върни се и кажи на Маруан и другаря му, че още днес лично ще отида при тях! Един трябва да остане, за да наблюдава двамата вражески съгледвачи, а другият да ме чака при последния пост, за да ми покаже пътя.
Човекът потегли. Дошлият преди него все още чакаше отговор.
— Чу какво каза другият, нали? — попитах го аз.
— Да, ефенди.
— Тогава предай молбата ни на шейха на абу-мохамедите. Той трябва плътно да следва врага по петите, но да не се показва. Щом врагът влезе в Уади Дерадж, веднага да го нападне в гръб и повече да не го пуска да излиза. Всички долини между Ел Мушекил и Джебер Кхануке да се заемат. Останалото е наша грижа.
Пратеникът препусна в галоп. А ние прекратихме учението, за да дадем възможност на хората да си починат.
— Искаш да идеш в Ед Джерад? — попита шейхът на връщане.
— Защо?
— За да заловя двамата съгледвачи.
— Не можеш ли някой друг да изпратиш?
— Не. Тази работа е много важна, затова трябва да се заема с нея лично. Ако двамата не бъдат отстранени успешно, хубавият ни план ще се провали.
— Вземи няколко души с теб!
— Не е необходимо. Нашите двама постови са ми достатъчни.
— Сихди, аз ще дойда с теб? — каза Халеф, който от срещата ни насам не се бе отделял от мен.
Знаех, че ще настоява да изпълня желанието му, и направих утвърдителен жест.
— Само не знам дали конят ти ще издържи на такава бърза езда — казах аз. — Трябва да успеем да отидем и да се върнем през нощта.