— Не много.
— Как ще се прехвърляте — с лодки ли?
— Със салове. Нямаме лодки.
— Колко воини имат абу-хамедите?
— Толкова, колкото и ние.
— Как са въоръжени?
— Имат повече стрели, отколкото пушки.
— А колко мъже ще доведат джоварите?
— Хиляда.
— Стрели ли имат или пушки?
— И двете.
— Само воините ви ли ще дойдат, или ще доведете тук и стадата си?
— Ще дойдат само воините.
— Защо искате да нападнете хадедихните?
— Пашата ни заповяда.
— Той няма право да ви заповядва, вие сте подчинени на наместника на Багдад. Къде са конете ви?
— Там.
— Вие сте мои пленници. При всеки опит за бягство, ще ви застрелям. Меруан, Халил, елате!
Двамата хадедихни бързо се приближиха.
— Завържете ги здраво върху конете им!
Двамата обеиди се примириха със съдбата си. Качиха се на конете, без да се съпротивляват, и бяха завързани за тях така, че всякакво бягство беше немислимо.
— Сега идете за нашите коне — заповядах аз след това — и ги доведете на входа на долината! Меруан, ти оставаш тук в Ед Дерадж, а Халеф и Халил ще отведат пленниците в бивака!
Двамата хадедихни отидоха да заведат конете ни до най-външния склон на долината. После се качихме на седлата и се върнахме обратно, а Меруан остана на поста си.
— Тръгвам напред, а вие ме следвайте колкото може по-бързо!
Казвайки това, пришпорих коня си. Бързах по две причини.
Първо, присъствието ми в лагера беше необходимо и, второ, най-сетне имах възможност да изпробвам максималните възможности на моя жребец. Той летеше през долината като птица. Изглежда, бързото препускане му доставяше удоволствие, защото няколко пъти изцвили от радост. Тогава сложих ръка между ушите му.
— Рих!
При този зов конят прилепи уши назад. Сякаш стана по-дълъг и по-тънък и като че ли искаше да се промъкне между частиците на въздуха. Стотици други добри коне едва биха могли да следват галопа, в, който той се носеше допреди малко, но това, което последва, можеше да се сравни само с разликата между безветрие и бушуващ вятър или клатушкането на патица с полета на лястовица. Дори скоростта на бърза камила не би могла да достигне бързината на врания жребец, а ходът му беше гладък и равномерен. Наистина думите на Мохамед Емин не бяха пресилени, като ми каза: «Този кон ще се провре през хиляда ездачи.» Чувствах се безкрайно щастлив, че притежавам такъв превъзходен бегач.
Но все пак трябваше да сложа край на това свръхнапрежение на силите. Накарах коня да премине в галоп и гальовно го потупах по шията. Умното животно радостно изцвили от засвидетелстването на моето признание и гордо изправи глава.
За да стигна от Уади Дерадж до бивака, ми трябваше една четвърт от времето, което ми беше необходимо на отиване. Близо до шатрата на шейха се виждаха цял куп хора, възседнали коне и камили, но поради тъмнината не можех да ги разпозная, а в самата палатка ме очакваше приятна изненада. Малек стоеше пред Мохамед Емин, който тъкмо произнасяше приветственото си слово за добре дошли.
— Селям! — поздрави ме шейхът на атайбехите, като ми протегна и двете си ръце. — Очите ми се радват да те видят, а ушите ми се възхищават на звука на твоите стъпки.
— Аллах да благослови пристигането ти, приятелю на моята душа — отвърнах аз. — Той направи чудо, което още днес те доведе при нас.
— Какво чудо имаш предвид?
— Не можехме да се надяваме, че ще дойдеш толкова скоро. Оттук до Хит на Ефрат и обратно са три дни път!
— Имаш право. Но не беше необходимо Фехим да ходи до Ефрат. След като той и Халеф тръгнаха, научих от един заблудил се пастир, че воините на хадедихните пасат тук стадата си. Техният шейх, прославеният и храбър Мохамед Емин, е мой приятел. Затова решихме да не чакаме завръщането на Халеф, а да изпреварим неговото послание.
— Решението ти е било добро, защото без него нямаше да можем да те поздравим днес с добре дошъл.
— Срещнахме пратеника по пътя и сърцето ми се зарадва, като научих, че ще те намеря при бойците на хадедихните, приятелю мой. Аллах обича и теб, и мен и направлява стъпките ни по пътеки, които винаги се срещат. Но кажи ми, къде е Хаджи Халеф Омар, синът на моята почит и любов?
— На път е за насам. Аз избързах напред и го оставих с двама пленници. Скоро ще можеш да го поздравиш.
— Значи начинанието ти успя? — попита ме Мохамед Емин.
— Да. Съгледвачите са в ръцете ни. Повече не могат да ни навредят.
— Чух — каза Малек, — че между хадедихните и разбойниците от Тигър е избухнала вражда.
— Правилно си чул. Утре, когато слънцето се издигне до най-високата си точка на небето, оръжията ни ще затрещят и сабите ни ще заблестят.