— Аллах да пази главата ти, да не изгубиш разсъдъка си! Щяхме ли да те чакаме тук, ако не знаехме какво си решил да предприемеш срещу шейх Мохамед Емин?
— Откъде знаеш, че съм бил на гроба на Хаджи Али?
Не знаех нищо за това, но реших да се опитам да разбера дали догадките ми са верни и отвърнах:
— Бил си на гроба на Хаджи Али, за да измолиш успех за твоя военен поход. Но този гроб е на левия бряг на Тигър, а после си дошъл на този бряг, за да огледаш Уади Мур, където се намират другите племена на шаммарите.
По изражението на лицето му разбрах, че съм бил прав в предположенията си. Естествено той се изсмя презрително и излъга:
— Умът ти е плитък и муден като тинята в реката. Освободи ни и нищо няма да ти се случи!
Изсмях се и попитах:
— А какво ще ни се случи, ако не го направя?
— Моите хора ще ме търсят и ще ме намерят. Тогава зле ще си изпатите.
— Очите ти са слепи, а ушите глухи. Нито си видял, нито си чул какво е станало, преди хората ти да преминат през Тигър.
— Че какво би могло да се случи? — попита Бела ал Махем презрително.
— Очакват ги точно така, както аз очаквах теб.
— Къде?
— В Уади Дерадж.
Той видимо се изплаши. Затова добавих:
— Виждаш, че планът ви е разкрит. Знаеш, че бях при абу-хамедите. Те и алабейдите, които вие често ограбвате, се съюзиха с хадедихните и ще ви обградят в Уади Дерадж. Чуй!
Долавяше се приглушено пукане.
— Чуваш ли изстрелите? Хората ти вече са обградени в долината и ще бъдат избити, ако не се предадат.
— Вярно ли е това?
— Вярно е!
— Тогава ме убий!
— Ти си страхливец!
— Израз на страх ли е да искаш смърт?
— Да. Ти си шейх на обеидите, баща на твоето племе, и твой дълг е да му помогнеш в беда. А ти искаш да го напуснеш.
— Ти луд ли си? Как бих могъл да помогна на воините си, като съм пленен!
— Със съвет. Хадедихните не са чудовища, които са жадни за кръв. Те ще спрат нападението си, а след това ще сключат мир с вас. На съвещанието им шейхът на обеидите не бива да липсва.
— Още веднъж: истината ли казваш?
— Да, казвам я… Стой!
Този вик беше предназначен за гърка. Досега той бе стоял спокойно, но ето че изведнъж скочи и един от моите хора, които се бяха приближили, за да слушат разговора ни — събори го и избяга. Успя да стигне до издадените напред скали и изчезна зад тях.
— Застреляйте всеки, който мръдне! С тези думи се втурнах подир беглеца. Като стигнах до скалата, той вече се беше отдалечил на сто крачки.
— Стой! — извиках след него.
Преводачът бързо се огледа, но продължи да тича. Много ми беше жал, но бях принуден да стрелям по него. Все пак реших само дано да го раня. Прицелих се добре и натиснах спусъка. Пробяга още няколко крачки и спря. Сякаш невидима ръка го хвана за рамото, завъртя го и той падна.
— Донесете го — наредих аз.
Няколко хадедихни изпълниха заповедта ми, изтичаха до гърка и го довлякоха. Куршумът беше заседнал в лявото му бедро.
— Виждаш, Есла ал Махем, че говоря сериозно — обърнах се отново към шейха. — Заповядай на хората си да се предадат!
— А ако не им заповядам?
— Тогава ще ги принудим и ще се пролее вашата кръв, нещо, което искаме да избегнем.
— А ще ми свидетелстваш ли по-късно, че съм се предал само защото сте били пет пъти повече от нас и защото си ми казал, че моите хора са обградени в Уади Дерадж?
— Ще ти свидетелствам.
— Предайте си оръжието! — изсъска през зъби шейхът. — Но Аллах да те погуби в най-дълбоката джехенна, ако си ме излъгал!
Обеидите бяха обезоръжени.
— Сър — извика ми изведнъж Линдси, докато ставаше всичко това.
— Какво? — попитах аз и се обърнах.
Той здраво държеше ръката на ранения грък.
— Яде хартия този тип!
Приближих се към него. В юмрука си преводачът стискаше парче хартия.
— Дайте го! — казах му аз заповеднически.
— Не!
— Ами!
Стиснах ръката му силно, той изкрещя от болка и разтвори пръсти. Хартията беше част от плик за писмо и съдържаше една-единствена дума: Багдад. Другата част от плика и самото писмо човекът или вече беше глътнал, или все още се намираха в устата му.
Отговорът му беше подигравателна усмивка, а в същото време видях как негодникът източи врат, за да може по-лесно да преглътне. Веднага го хванах за гърлото. Поради не особено нежната ми хватка той отвори уста от страх. Успях да извадя на бял свят още едно малко топче хартия. Парчетата съдържаха няколко написани с шифър редове, но въпреки това изглеждаше невъзможно отделните късчета да се подредят, както са били. Погледнах гърка с пронизващ поглед и го попитах: