Разбира се, те скъпо заплатиха този успех. Омар беше използвал ножа си и след като най-сетне разпръснах кълбото борещи се, видях, че повечето от тях бяха ранени.
— Той избяга, ефенди! — изпъшка от яд и напрежение младият водач.
— Видях.
— Накъде?
— Натам.
С ръка показах посоката.
— Накажи тези хора тук, ефенди, а аз ще тръгна след убиеца.
— Той обаче има бързоходна камила — напомних му аз.
— Въпреки това ще го настигна.
— А какво ще яздиш?
— Ефенди, тук имам приятели, които ще ми дадат добро ездитно животно, както и фурми и мехове с вода. Преди още убиецът на баща ми да стигне до линията на хоризонта, аз ще съм по следите му. А ако ме последваш, ще попаднеш на моите дири.
Омар Бен Садек бързо се отправи на път. Халеф бе видял всичко и ми помогна да освободя Омар от ръцете на войниците. Той кипеше от гняв.
— Защо освободихте този човек, кучи синове, потомци на мишки и плъхове?
Разгневеният човек сигурно щеше да продължи конското си евангелие, ако не се беше появила жената на векила. Тя бе плътно забулена.
— Какво се е случило? — попита тя.
— Твоите хора нападнаха водача ми…
— Ах вие, подлеци и мерзавци! — извика Айше, тропайки с крак и размахвайки червените си юмруци изпод фереджето.
— … и освободиха арестувания…
— Вие, разбойници и измамници! — гневно продължи розата на Кбили и ръкомахаше така, сякаш искаше да ги хване.
— По заповед на векила — добавих аз.
— На векила ли? Този непокорен червей, некадърник и инат! Но ръката ми ще го достигне, и то веднага, на момента!
Айше се обърна и се понесе към селямлъка, изпълнена с гняв.
О, ти, благословено влияние на чехъла, твоят скиптър е един и същ и на север, и на юг, на изток и на запад. Халеф направи доволна физиономия и каза:
— Тя е наместникът, а той — наместничката, а ние сме на по-сигурно място тук, отколкото ако имахме буюрулду и бяхме под сянката на султана. Хамдулиллях (слава на Аллаха), че не съм толкова щастлив, да съм векил с такава наместничка!…
Трета глава
В харема
Беше по онова време на деня, когато слънцето изпращаше в долината на Нил най-знойните си лъчи и всеки, на когото се налагаше да е под открито небе, гледаше да се скрие под някой покрив и да си почине на хладина.
Аз също лежах на мекия диван в жилището, което бях наел, сърбах ароматно кафе и се наслаждавах на уханието, излизащо от натъпканата ми с джебели лула. Дебелите стени, които нямаха прозорци от външната страна, спираха зноя, а пропускливите глинени съдове, през чиито стени се изпаряваше вода от Нил, правеха въздуха до такава степен поносим, че почти не усещах иначе обичайната обедна умора.
Тогава навън се чу хокащият глас на моя слуга Халеф ага.
Халеф ага ли? Да, моят добър, дребничък Халеф беше станал ага, господар и кой го направи такъв? Смешен въпрос! Кой иначе, ако не той самият!
Бяхме дошли в Египет през Триполи и Куфарех. За преживяванията ни по дългия път няма да говоря, защото нямат тясна връзка със случките от това пътуване. За тях ще разкажа по-късно в специална книга.
След това посетихме и град Кайро, който египтяните наричат просто столицата, но предпочитат да го споменават като ал Кахира, победоносния. Изкачихме се нагоре по течението на Нил, доколкото ми позволяваха ограничените средства, и накрая си наехме жилище в Кертаси, в което щях да се чувствам много добре, ако диванът ми и всички килими не бяха гъсто населени с онези подскачащи и хапещи създания, за които Фишарт пише:
«Хапе ме нещо, какво ли е то?»
и от които освен pulex canis3 с големите очи и червеникавите Pulex musculi са познати и обичаните от всички Pulex irritans и злите Pulex penetrans. За съжаление трябва да кажа, че в Египет бяха ловните полета не на човешките, а на «penetrans», тоест не на дразнещите, а на проникващите бълхи, затова не е необходимо
1 Джебели — вид много хубав сирийски тютюн. — Бел. нем. изд.
2 Фишарт, Йохан — нем. писател. 1546 — 1590 г. — Бел. пр.
3 Pulex canis — кучешки бълхи. — Бел. пр,.
4 Pulex musculi — миши бълхи. — Бел. пр.
5 Pulex irritans — човешки бълхи. — Бел. пр.
6 Pulex penetrans — проникващи в тялото бълхи. — Бел. пр.