— Освен това ще ти дам още два пиастъра.
— Дай ги тук! Кой е болен в дома на господаря ти?
— Това е тайна, която само ефенди може да узнае.
— Само ефенди ли? Негодник, аз не съм ли ефенди, който е видял феята? Върви си. Халеф ага не позволява да го обиждат.
— Извинявай, ефенди! Ще ти кажа.
— Изобщо не искам да знам. Омитай се оттук!
— Но моля ти се…
— Омитай се!…
— Да ти дам ли още един пиастър?
— Не искам нито един повече!
— Ефенди!
— Дори и два!
— О, ефенди, челото ти. сияе от доброта. Ето ти два пиастъра!
— Добре. Кой е болен?
— Жената на господаря.
— Жената на твоя господар ли? — попита Халеф учудено. — Коя по-точно?
— Той има само една.
— И е бил началник на провинциална околия?
— Абрахим Мамур е толкова богат, че би могъл да има сто жени, но обича само една-единствена.
— Какво й е?
— Никой не знае. Но тялото й е болно, а душата й е още по-болна.
— Аллах керим. Господ е милостив, но аз не! Аз държа в ръка камшика от хипопотамова кожа и ще го опитам върху гърба ти. Кълна се в брадата на Пророка, устата ти говори такива мъдрости, сякаш умът ти е паднал в реката. Не знаеш ли, че жените нямат душа и затова нямат право да отидат на небето? Как тогава може душата на една жена да е болна?
— Така ми казаха. Пусни ме вътре при ефенди!
— Не мога да го направя.
— Как така?
— Моят господар презира жените. Най-хубавата перла сред жените за него е като скорпион в пясък, а ръката му никога не е докосвала дрехата на някоя жена. Той не бива да обича никоя земна жена, иначе феята повече няма да дойде.
Трябваше да призная, че от минута на минута Халеф ага ставаше все по-ловък, но въпреки това изпитвах голямо желание да го накарам да опита собствения си камшик.
— Трябва да знаеш — прозвуча отговорът на пратеника отвън, — че той няма нито да докосва дрехите й, нито пък ще види тялото й. Само ще говори с нея през решетката.
— Възхищавам се на умните ти думи и на мъдростта на речта ти. Не ти ли прави впечатление, че великият хеким не може да говори с нея тъкмо през решетката?
— Че защо да не може?
— Защото здравето, което ефенди трябва да й даде, въобще няма да стигне до жената, а ще остане да виси на решетката. Върви си.
— Не мога да си ида, защото, ако не заведа мъдрия ефенди, ще получа сто тояги по ходилата.
— Благодари на добрия си господар ти, египетски робе, че ще окаже такова благоволение на краката ти. Аллах да е с теб и да ти помогне да получиш сто тояги!
— Нека ти кажа още нещо, храбри ага! Нашият господар има в хазната си повече кесии с пари, отколкото можеш да преброиш. Той ми заповяда да заведа и теб и ще получиш бакшиш, подарък, по-богат от който не би могъл да ти даде и самият хадиф на Египет.
Най-сетне посетителят поумня и попритисна малко по-силно моя Халеф на слабото място, което човек трябва да направи, ако иска да настрои благосклонно към себе си който и да е ориенталец. Дребничкият портиер също веднага смени тона и отговори с подчертано любезен глас:
— Аллах да благослови устата ти, приятелю! Но един пиастър в моята ръка ми е по-скъп от десет кесии пари в чужда. За съжаление твоята е мършава като чакал в клопка или като на някой изпаднал в безпомощно състояние в пустинята.
— Послушай съвета на сърцето си, братко!
— Аз твой брат! Червей, я само си спомни, че си роб, докато аз съм свободен човек и придружавам и пазя своя господар! Съветът на сърцето ми ще почака. Как може нивата да роди плодове, щом от небето падат само няколко капки роса?
— Ето ти още три капки!
— Още три! Е, ще видя дали мога да обезпокоя моя ефенди при положение, че господарят ти наистина ще даде такъв бакшиш.
1 Хадиф — вицекрал. — Бел. пр.
— Ще го даде.
— Тогава чакай!
Халеф най-сетне реши, че «би могъл да ме обезпокои», лисицата му с лисица! Впрочем той действаше по обичайните в Ориента лоши привички, така че до известна степен можеше да бъде извинен, особено ако се има предвид, че онова, което искаше от мен за службата си, изобщо няма смисъл да се споменава.
Но това, което най-много ме удивляваше в цялата тази работа, беше обстоятелството, че трябваше да отида при болна жена. За разлика от странстващите номадски племена мюсюлманинът крие обитателката на женските покои от очите на чужденци, а още повече тук явно ставаше дума за някоя съвсем не млада жена, която благодарение на доброто си сърце и душа бе успяла да запази любовта на Абрахим Мамур.
Халеф влезе.
— Спиш ли, сихди?
Обесник! Сега се обръщаше към мен със сихди, а навън караше другите да наричат него така.