Досмеша ме от начина, по който той се опитваше да говори за «жена си» със заобикалки, но запазих сериозното си изражение и отговорих спокойно:
— Искаш да ти помогна, а ме ругаеш?
— Как така?
— Наричаш родината ми страна на неверниците.
— Ами че вие сте си неверници!
— Ние вярваме в същия Бог, в който вярвате и вие, но не го наричаме Аллах. От твоя гледна точка за теб съм неверник, но със същото право и аз бих могъл да те нарека такъв от моята гледна точка. Но не го правя, защото ние, немзите, никога не нарушаваме правилата на учтивостта.
— Хайде да не говорим повече за вярата! Мюсюлманинът не бива да говори за своята жена, но ти ще разрешиш да говоря за жените във Франкистан, нали?
— Разрешавам.
— Когато жената на един франк е болна…
Абрахим ме погледна, сякаш очакваше забележка от мен. Дадох му знак с ръка да продължава по-нататък.
— … и така, ако тя е болна и не хапва абсолютно нищо …
— После!
— … очите й загубят блясъка си, а бузите й — пълнотата си, ако е уморена, а въпреки това не може да понесе насладата на съня…
— По-нататък!
— … ако може да стои права само ако се е опряла на нещо, и ходи, бавно влачейки крака, зъзне от студ и гори от огън…
— Слушам! Говори!
— … при всеки шум се стряска и трепва — ако нищо не желае, нищо не обича, нищо не мрази и трепери от биенето на сърцето си…
— Продължавай по-нататък!
— … ако дъхът й е като на малка птичка, ако не се смее, не плаче, не говори — ако не казва нито една дума от радост или нито дума на горест и дори въздишките й вече не се чуват, ако повече не иска да вижда светлината на слънцето, а през нощта се сгушва в ъглите…
Египтянинът отново ме погледна, а в искрящите му очи се забелязваше страх, който сякаш се увеличаваше при изброяването на всеки следващ признак на болестта. Той сигурно обичаше болната с последната, тъжна и най-силна жар на почти изпепеленото си сърце и без да иска, с думите си ми бе издал отношението си към нея.
— Още не си свършил! — подканих го аз.
— … ако понякога изведнъж надава вик, като че ли забиват кинжал в гърдите й, ако непрестанно повтаря някоя чужда дума…
— Коя дума?
— Едно име.
— По-нататък!
— … ако кашля и след това по бледите й устни потече кръв. Абрахим ме гледаше така втренчено и страхливо, че не можех да не забележа, че моето решение беше за него присъда. За живот или смърт. Не се поколебах ясно да му дам да я разбере.
— Тя ще умре — казах аз.
Най-напред той стоя няколко мига като вкаменен, сякаш го беше ударил гръм, но след това скочи и се изправи пред мен. Червеният фес се беше плъзнал от бръснатата му глава, а лулата си бе изпуснал. Лицето му конвулсивно потръпваше от противоречиви чувства. То беше особено и страшно и напълно приличаше на онези изображения на дявола, които само изкусният молив на Доре можеше да рисува, не с конска опашка, копита и рога, а с изключителна симетричност на телосложението. Всяка отделна черта сама за себе си е съвършена красота, но в съчетание една с друга са така отблъскващи, грозни — дяволски. Насоченият към мен поглед беше изпълнен с ужас, който все
1 Гюстав Доре — френски художник. — Бел. пр.
повече и повече се превръщаше в гняв, за да избухне накрая в заплаха:
— Гяур! — изкрещя той.
— Какво каза? — попитах аз хладно.
— Казах гяур! Това ли се осмеляваш да ми предложиш, кучи сине? Камшикът трябва да те научи кой съм и че трябва да правиш това, което ти заповядвам. Ако тя умре, ще умреш и ти, но ако я излекуваш, можеш да си идеш и да искаш каквото пожелае сърцето ти.
Бавно и спокойно станах, изправих се пред него в целия си ръст и го попитах:
— Знаеш ли какъв е най-големият позор за един мюсюлманин?
— Какъв?
— Виж къде ти е фесът! Абрахим Мамур, какво ще каже Пророкът за това, че показваш темето си пред един християнин?
В следващия миг египтянинът покри главата си и с почервеняло от ярост лице извади камата си от пояса.
— Ти трябва да умреш, гяур! Кажи последната си молитва!
— Ще умра, ако е угодно на Бога, но не когато ти искаш, Абрахим Мамур — отговорих му спокойно както преди. — Ловил съм мечки, стрелял съм по слонове, улучвал съм лъв. Благодари на Аллах, че си още жив, и го помоли да укроти твоя гняв. Ти самият не си способен на такова нещо, защото си прекалено слаб, но ако не стане веднага, ще умреш.
Това беше тежка обида. Абрахим понечи да ме хване и светкавично скочи, но веднага се отдръпна, защото и в моята ръка блесна оръжието, което в онези страни човек никога не биваше да оставя. Стояхме един срещу друг сами, защото веднага след поднасянето на кафето и лулите той беше отпратил прислугата, за да не чуят разговора ни.