След малко Абрахим се появи отново.
— Огледа ли помещенията? — попита ме той.
— Да.
— Е?
— Нищо не може да се каже, преди да съм бил при болната.
— Хайде, ела, но още веднъж те предупреждавам!
— Добре де! Съвсем точно знам какво трябва да правя.
Влязохме в другата стая. В дъното седеше покрита с дълги дрехи и плътно забулена женска фигура. От нея не се виждаше нищо друго освен малките, обути в кадифени пантофи крака.
Започнах с въпросите си, чиято сдържаност явно задоволяваше египтянина. Накарах болната малко да се раздвижи из стаята и накрая я помолих да ми подаде ръка. Въпреки сериозността на положението едва не избухнах в смях. Дланта й бе увита в дебела кърпа, така че беше невъзможно да се види положението или формата на някой от пръстите й. Дори и нагоре ръката й бе увита по същия начин.
Тогава се обърнах към Абрахим:
— Тези превръзки трябва да се махнат.
— Защо?
— Не мога да напипам пулса.
— Махни кърпите! — заповяда той на жената. Тя прибра ръката си под дрехите, а след това се подаде една нежна ръчица, на чийто безимен пръст съзрях тясна халка. Абрахим наблюдаваше движенията ми с напрегнато внимание. Като сложих трите си пръста върху китката й, наведох ухо надолу, сякаш не исках само да напипам пулса, но и да го чуя — и не се бях излъгал — през воалите долетя тихо, едва чуто:
— Зеница куртар! (Спаси Зеница!)
— Готов ли си? — попита Абрахим и бързо се приближи.
— Да.
— Какво й е?
— Тя има голямо, дълбоко страдание, най-голямото, което съществува, но аз ще я спася!
Последните четири думи, които бях произнесъл бавно и натъртено, се отнасяха повече за нея, отколкото за него.
— Как се нарича тази болест?
— Има чуждо име, което само лекарите разбират.
— Колко време ще мине, докато оздравее?
— Може да стане скоро, но също и след много дълго време, в зависимост от това дали ще ми се подчиняваш.
— В какво трябва да ти се подчинявам?
— Трябва редовно да й даваш лекарствата ми.
— Ще го правя.
— Необходимо е да стои сама и да бъде предпазвана от всякакви тревоги.
— Ще бъде.
— Трябва всеки ден да разговарям с нея.
— Ти ли? Защо?
— За да мога да определям лекарствата според състоянието на болната.
— Аз непрекъснато ще ти съобщавам как се чувства.
— Не можеш да го правиш; защото не си в състояние да прецениш как се чувства болната.
— За какво ще говориш с нея?
— Само каквото ти ми позволиш.
— И къде трябва да става това?
— Тук, в тази стая, точно както днес.
— Кажи точно колко време трябва да идваш!
— Ако следваш съветите ми, смятано от днес, тя ще се освободи от болестта си за пет дни.
— Дай й лекарството!
— То е долу на двора при слугата ми.
— Тогава ела!
Обърнах се към болната, за да се сбогувам по същия начин мълчаливо с нея. Тя вдигна молитвено ръце под покривалото и се осмели да каже три срички:
— Евв’аллах! (С Бога!)
Но египтянинът веднага се обърна.
— Мълчи! Ще говориш само когато те питат!
— Абрахим Мамур — предупредих го аз строго, — не ти ли казах, че жена ти трябва да бъде пазена от тревоги? Не се говори така с болен човек, който е близо до смъртта.
— Най-напред тя самата трябва да се погрижи да не дава повод да я обиждат. Тя знае, че не бива да говори. Ела!
Върнахме се в селямлъка, където изпратих да повикат Халеф, и той незабавно се появи с аптечката. Предписах игнация , дадох необходимите указания и се приготвих да си тръгвам.
— Кога ще дойдеш утре?
— По същото време.
— Отново ще ти изпратя лодка. Колко искаш за днес?
— Нищо. Като оздравее болната, ще ми дадеш каквото сметнеш за добре.
Въпреки това Абрахим бръкна в джоба си и измъкна една натъпкана догоре кесия, извади от нея няколко монети и ги подаде на Халеф.
— Ето, вземи ги!
Доблестният Халеф ага посегна към тях с такава физиономия, сякаш правеше голямо благоволение на египтянина, и пускайки бакшиша в джоба си, без да го погледне, каза:
— Абрахим Мамур, ръката ти е щедра, а и моята също. Винаги ще ти протегна ръка за помощ, защото Пророкът казва, че протегнатата ръка е първото стъпало към царството на блажените. Аллах да е с теб, а също и с мен!
Вървяхме, придружавани от египтянина до градината, където един слуга ни отвори вратата в зида. Като останахме сами, Халеф бръкна в джоба си, за да види какво е получил.
— Три златни цехини, сихди! Пророкът да благослови Абрахим Мамур и да държи жена му колкото може по-дълго болна.
— Халеф! — казах аз с укор.