Угриженият хазяин излезе и аз отново останах сам, но не можах да размишлявам на спокойствие, защото долових стъпките на двама мъже. Единият идваше от двора, а другият отвън и се срещнаха точно до моята врата. Познах Халеф по гласа.
— Кажи първо кой си и какво правиш в тази къща? — подпита другият.
— Аз ли? Аз съм от тази къща! — отбеляза Халеф възмутен.
— Аз също.
— Какво търсиш тук? Кой си?
— Ти кой си?
— Аз съм Хамсад ал Джербая.
— А аз Хаджи Халеф Омар Ага.
— О, ага!
— Да. Придружител и закрилник на моя господар.
— Кой е този господар?
— Великият хеким, който живее в тази стая.
— О, велик лекар! И какво лекува?
— Всичко.
— Всичко ли? Не ме занасяй. Има само един-единствен лекар, който наистина може да лекува всичко, и това съм аз.
— Ти ли? Ти също ли си лекар?
— Не. Аз също съм закрилник на господаря си.
— Кой е господарят ти?
— Това не се знае. Преди малко се нанесохме в тази къща.
— Може да не останете в нея.
— Охо! Така ли?
— Да, защото сте неучтиви мъже и не отговаряте, като ви питат. Ще ми кажеш ли кой е господарят ти?
— Да.
— Е?
— Той е… той е… мой господар, а не твой.
— Обесник!
След тази последна дума чух как моят Халеф ядосан се отдалечава. Другият остана на входа и заподсвирква. После започна тихо да си тананика. Последва пауза, след която започна да пее една песен.
Едва не подскочих от радостна изненада, защото, макар да пееше на арабски, аз знаех немска песен с подобно съдържание, а и мелодията беше съвсем същата, нота по нота.
След като свърши вторият куплет, скочих към вратата, отворих я и погледнах човека. Беше облечен в широки сини шалвари, също такава жилетка, кожени ботуши и с фес на главата. Той напето се изправи пред мен и попита:
— Хареса ли ви песента, ефенди?
— Много! Откъде я знаеш?
— Сам си я измислих.
— Тия ги разправяй на някой друг, но не и на мен! А мелодията?
— Сам си я измислих, съвсем честно!
— Мошеник!
— Ефенди, аз съм Хамсад ал Джербая и не разрешавам да ме обиждат.
— Ти си Хамсад ал Джербая и въпреки това си голям лъжец! Аз знам тази песен.
— Сигурно ви я е пял или свирил някой, който я е чул от мен.
— А ти от кого я чу?
— От никого.
— Непоправим си, както се вижда. Тази мелодия е от една немска песен.
— Ефенди, ти какво знаеш за Германия?
— Песента се казва «Какво се промъква там в храсталака».
— Ура, но какво е това! — прекъсна ме той, ликувайки, тъй като бях произнесъл думите на немски. — Вие да не сте немец? — започна да говори той вече на немски.
— Разбира се.
— Наистина ли? Един немски ефенди! И откъде сте, ако мога да попитам, господин хеким баши?
— От Саксония.
— Саксонец! Ще се пръсна от радост! И да не сте станали турчин?
— Не. Вие прусак ли сте?
— Да. Прусак от Ютербок.
— Как стигнахте дотук?
— С железница, кораб, на кон и камила, а също и с краката.
— А какъв сте били преди?
— Нещо като бербер. Но не ми харесваше повече вкъщи и тръгнах по широкия свят, ту насам, ту натам, та дотук.
— Трябва да ми разкажете всичко най-подробно. На кого служите сега?
— Моят господар е син на един константинополски търговец и се казва Исла Бен Мафлай. Има страшно много пари момчето.
— Какво прави той тук?
— Знам ли? Търси нещо.
— Какво?
— Мисля, че някаква девойка.
— Девойка ли? Много странно.
— Но сигурно ще я намери.
— И каква е тази девойка?
— Една черногорка, Занича или Зеница, или както там се произнася.
— Какво! Зеница ли се казва?
— Да.
— Сигурен ли сте?
— Разбира се. Първо, той има нейна снимка и, второ… но трябва да свършвам, той ми пляска с ръце отгоре, ефенди. Трябва да се качвам.
Затворих вратата, но не си легнах отново, защото не ме свърташе в стаята. Сега този берберин от Ютербок, който така благозвучно се наричаше Хамсад ал Джербая, вече не ми се виждаше толкова банален и, още повече, у мен се беше събудило съпричастие към неговия господар, който търсеше тук на Нил една черногорка на име Зеница. За нещастие, сега пък дойдоха няколко фелахи, които имаха главоболие или болки в тялото и моите вълшебни зрънца трябваше да им помогнат. По ориенталски обичай те седяха при мен цял час, докато разбера с какво мога да им помогна, а след като приключихме с лекуването, останаха по местата си, докато накрая сами решиха да си тръгнат.
Ето че настъпи вечерта. Капитанът дойде и се качи горе, но след половин час провлечената му походка отново се чу и той влезе при мен. Халеф поднесе тютюна и кафето, а след това се оттегли. Малко по-късно го чух да се кара с ютербокския турчин.