— Виждал съм този пръстен.
— Къде, ефенди! О, хайде казвай бързо! И кога?
— Днес преди няколко часа.
— Къде?
— Близо до нашето селище, на не повече от един час път оттук.
Младият мъж коленичи пред мен и от вълнение сложи ръце върху рамената ми.
— Вярно ли е? Истината ли казваш? Не се ли лъжеш?
— Вярно е. Не се лъжа.
— Тогава ставай! Трябва да отидем при нея!
— Не може.
— Може, трябва да може! Ще ти дам хиляда пиастъра, две, три хиляди пиастъра, ако ме заведеш при нея.
— И сто хиляди да ми дадеш, днес не мога да те заведа при нея.
— Кога тогава? Утре, утре много рано?
— Вдигни лулата си, запали я отново и седни! Който бърза, бавно стига. Трябва да обсъдим всичко.
— Не мога, ефенди! Душата ми трепери.
— Запали си лулата!
— Нямам време за това, трябва…
— Добре! Щом нямаш време за разумен разговор, тогава си тръгвам.
— Стой! Ще направя всичко, каквото искаш!
Турчинът отново седна на мястото си и взе от мангала един тлеещ въглен, за да запали тютюна в лулата си.
— Готов съм. Хайде говори! — подкани ме той след това.
— Днес един богат египтянин беше изпратил да ме повикат при него, понеже жена му била болна…
— Жена му ли?
— Така беше наредил да ми кажат.
— Кой е този човек?
— Нарича се Абрахим Мамур и живее нагоре по течението на реката в една самотна полусрутена къща на брега на Нил.
— И е обградено със зид, нали?
— Да.
— Кой би могъл да предположи! Пребродил съм всички градове, села и къщи край Нил, но мислех, че тази къща е необитаема. Тя наистина ли му е жена?
— Не знам, но мисля, че не е.
— Болна ли е?
— Много.
— Валлахи, за Бога, той ще ми плати, ако й се случи нещо лошо. От какво е болна?
— Болката й е сърдечна. Тя мрази Абрахим Мамур и чезне от копнеж да избяга от него, но ако това не стане скоро, ще умре.
— Но не той, а тя ти го каза, нали?
— Не, аз самият стигнах до този извод.
— Ти си я видял?
— Да. Той ме заведе в покоите й, за да мога да говоря с болната.
— Той самият? Невъзможно!
— Той я обича…
— Аллах да го накаже!
— Страхувах се, че тя ще умре, ако той ме отпрати.
— Значи си говорил с нея?
— Да, но само каквото той ми разрешаваше. Ала тя все пак успя да ми прошепне тихо: «Спаси Зеница.» Значи тя носи това име, въпреки че той я нарича Гюзела.
— Ти какво й отговори?
— Че ще я спася.
— Ефенди, обичам те, животът ми ти принадлежи! Този Абрахим Мамур открадна Зеница и я отвлече. Ела, ефенди, хайде да вървим. Трябва поне да видя къщата, в която е затворена.
— Ти ще останеш тук. Утре пак ще ходя при нея и ще…
— Ще дойда с теб, ефенди!
— Оставаш тук! Зеница познава ли пръстена, който носиш на ръката си?
— Знае го много добре.
— Ще ми го дадеш ли?
— С удоволствие. Но защо?
— Утре пак ще говоря с нея и ще направя така, че да види пръстена.
— Това е превъзходна идея! Тя веднага ще разбере, че съм наблизо. А после?
— Най-напред разкажи това, което трябва да знам.
— Всичко ще научиш, ефенди! Магазинът ни е един от най-големите в Стамбул. Аз съм единственият син на баща си и докато той ръководи магазина и надзирава слугите, аз пътувам, където се налага. Често съм ходил в Скутари в Албания и видях Зеница по време на една разходка по море с приятелката й. По-късно отново я видях. Баща й не живееше в Скутари, а в Черните планини. Но тя често слизаше, за да ходи на гости при приятелки. Когато преди два месеца пак пътувах по онова море, приятелката беше изчезнала с баща си, ас тях и Зеница..
— Къде?
— Никой не знаеше.
— И родителите й ли?
— Също. Баща й, храбрият Оско, напусна Черна гора, за да търси детето си по цялата земя. Аз обаче трябваше да замина за Египет да купувам разни неща. По Нил срещнах един параход, който плаваше надолу по течението. Когато платноходът, на който бях аз, минаваше покрай него, чух, че оттам някой изрече името Ми. Погледнах към него и видях Зеница, която бе махнала фереджето от лицето си. До нея седеше хубав, мрачен мъж, който веднага спусна яшмака й — повече нищо не видях. От този час съм по следите му.
— Значи не си сигурен дали е напуснала родината си доброволно или насила?
— Доброволно в никакъв случай.
— Познаваш ли мъжа, който стоеше до нея?
— Не.
— И си сигурен, че не си се припознал? Може да е била друга, която много прилича на нея.
— Тогава щеше ли да ме вика и да протяга ръце към мен, ефенди?
— Да, така е.
— А ти си й обещал да я спасиш, нали?
— Да.