— Ще удържиш ли на думата си?
— Ще удържа. Вероятно пленницата на Абрахим Мамур наистина е търсената от теб девойка.
— Ти не искаш да ме вземеш със себе си. Как тогава ще разбереш дали е тя?
— Пръстенът ще ми разкрие това.
— И как ще я изведеш от къщата?
— Като ти кажа по какъв начин можеш да я вземеш.
— Ще я взема, можеш да бъдеш сигурен!
— А после? Рейс Хасан, ти би ли се съгласил да я приемеш на кораба си?
— Готов съм, въпреки че не познавам мъжа, при когото се намира тя.
— Той се нарича Абрахим Мамур и казват, че бил управител на някаква провинция.
— Ако наистина е бил толкова влиятелен, то тогава е достатъчно могъщ, за да ни погуби — каза капитанът със сериозно изражение на лицето. — Отвличането се наказва със смърт. Приятелю Кара Бен Немзи, утре трябва да действаш много умно и предпазливо.
В това отношение той имаше право. Но аз мислех повече за приключението, отколкото за опасността. Във всеки случай твърдо бях решил, че и пръста си нямаше да помръдна, ако Абрахим Мамур наистина имаше законни права над болната.
Още дълго говорихме за предстоящото събитие, а после се разделихме, за да идем да спим, но аз бях убеден, че Исла нямаше да може да намери покой.
Четвърта глава
Отвличането
Понеже вечерта, когато тръгнахме да си лягаме, беше станало много късно, не се учудих, че на другата сутрин се събудих също късно. Може би щях да спя още по-дълго, ако не ме бе събудило пеенето на бръснаря. Той се беше облегнал вън на входната врата и явно искаше в моя чест да изчерпи целия си запас от немски песни.
Казах на певеца да влезе, за да поговоря малко с него, и установих, че той е много добродушно, но лекомислено момче, с когото въпреки землячеството сигурно не бих заменил моя доблестен Халеф. Тогава още не предполагах при какви лоши обстоятелства щях да се срещна с него по-късно.
Сутринта посетих Абу ер Реисан, а след като току-що бях привършил с обяда си, се появи лодката, която трябваше да ме вземе. Халеф вече отдавна се озърташе за нея.
— Сихди, аз ще дойда ли с теб? — попита той. Отвърнах му шеговито:
— Днес нямам нужда от теб.
— Какво? Нямаш нужда от мен? Ами ако ти се случи нещо? — каза дребният ага.
— Че какво би могло да ми се случи?
— Може да паднеш във водата.
— Тогава ще плувам.
— Или пък Абрахим Мамур може да те убие.
По израза на лицето му ясно си личеше, че не ти е приятел.
— Тогава и ти не би могъл да ми помогнеш.
— Не мога ли? Чуй, сихди, Халеф ага е човекът, на когото можеш да разчиташ за всичко.
— Тогава ела!
Разбира се, той се беше загрижил много за бакшиша си. Изминахме пътя по същия начин, както предишния ден, но наблюдавах с много по-голямо внимание всичко, което би могло да ми бъде от полза. В градината, през която трябваше да минем, имаше много дълги пръти. Както външната, така и вътрешната порта винаги се залостваха с широки дървени резета, чието разположение подробно огледах. Никъде не видях куче, а от Хамид узнах, че освен господаря и една стара прислужница имало и единайсет фелахи, които спели тук и през нощта. Самият господар спял на дивана в селямлъка си.
Като влязох там, Абрахим Мамур ме посрещна по-любезно, отколкото вчера ме бе изпратил.
— Бъди добре дошъл при мен ефенди! Ти си велик лекар!
— Така ли?
— Вчера болната започна да се храни.
— Ах!
— Освен това разговаря и с прислужницата.
— Весело ли?
— Весело и много.
— Това е добре. Може би тогава Гюзела ще оздравее напълно за по-малко от пет дни.
— А тази сутрин дори малко попя.
— Това е още по-добре. Отдавна ли ти е жена?
Лицето на египтянина веднага доби мрачен израз.
— Лекарите на неверниците са много любопитни.
— Само любознателни, а тази любознателност спасява живота или здравето на много хора, на които вашите лекари не могат да помогнат.
— Въпросът ти наистина ли беше наложителен?
— Разбира се.
— Тогава ще ти призная, че предстои да стане моя жена.
— В такъв случай сигурно ще мога да й помогна.
Абрахим отново ме заведе до стаята, където вчера бях останал да чакам. Тук ме остави и днес. Огледах се внимателно. Прозорци в истинския смисъл на думата тук нямаше. Отворите, през които влизаше светлина, имаха решетки. Дървената плетеница беше поставена така, че можеше да се отвори, като се дръпне една дълга, тънка пръчица. Бързо взех решение. Извадих пръчицата и я мушнах зад решетката така, че да не се вижда. Тъкмо бях свършил, и Абрахим отново се появи. Зад него вървеше Зеница.