— Ето, това е лодката — казах аз на двамата слуги. — Закарайте я малко по-нататък, напълнете я с камъни, пробийте една дупка и я оставете да потъне! Но греблата можем да използваме. Ще ги вземете на нашата лодка, но не ги окачвайте, а ги дръжте готови, в случай на нужда да можем веднага да се отблъснем с тях. Исла Бен Мафлай, последвай ме!
Слязох от лодката и се запромъквахме към канала. Водата му не ни очакваше особено гостоприемно. Хвърлих един камък и установих, че каналът не е дълбок. Исла съблече дрехите си и влезе вътре. Водата му стигаше до брадата.
— Ще се справиш ли?
— По-добре ще е да плувам, отколкото да ходя. Каналът има толкова много тиня, че тя стига почти до коленете ми.
— Все още ли си решен да го направиш?
— Да. Донеси ми дрехите до портата! Хайде!
Мъжът вдигна крака, разпери ръце и изчезна в отвора на зида, под който течеше водата.
Не напуснах веднага мястото си, а изчаках малко, защото не беше изключено да се случи нещо непредвидено, което да налага присъствието ми. И правилно бях предвидил, защото тъкмо се канех да тръгвам, когато в отвора на зида забелязах да се появява главата на плувеца.
— Ти се връщаш? — попитах аз.
— Да. Не можах да продължа. Каналът е затворен.
— С какво?
— С дебела дървена решетка.
— Не можа ли да я отместиш?
— Не е по силите ми.
— На какво разстояние оттук?
— Решетката вероятно се намира точно при външния зид.
— Ще проверя. Облечи се, дръж дрехите ми и ме чакай тук. Съблякох само горните си дрехи и влязох във водата. Легнах по гръб и заплувах. Когато според пресмятанията ми вече бях стигнал до външния зид, се блъснах в решетката. Беше толкова широка и висока, колкото и самият канал. Състоеше се от дебели, добре сглобени дървени пръти и бе закрепена за зида с железни скоби. Предназначението на това приспособление всъщност беше да не допуска до басейна в двора разни животни като плъхове например. Хванах решетката и я разтърсих. Тя не помръдна и тогава разбрах, че цялата няма да мога да я поместя. Хванах една от пръчките с две ръце, подпрях високо вдигнатите си колена в двете срещуположни стени на зида — един тласък с всички сили и пръчката се счупи. Сега пробивът вече бе направен и за около две минути успях да махна още четири пръчки, така че се получи отвор, през който можех да се промъкна.
Дали да се върна и предоставя на Исла да действа по-нататък? Не. Щяхме да изгубим много време. Бездруго вече бях във водата и познавах по-добре от него мястото. И така, промъкнах се през отвора, който бях направил, и продължих да плувам по-нататък във водата, която от насъбралата се тиня беше станала гъста и мътна. Когато според пресмятанията ми вече трябваше да се намирам някъде под вътрешния двор, сводът се сниши много близо до повърхността на водата, от което разбрах, че се намирам съвсем близо до басейна. Оттук нататък каналът приличаше вече на тръба, която изцяло беше изпълнена от водата, така че нямаше въздух за дишане. Затова останалото разстояние трябваше да измина пълзешком под водата или да се гмурна и да го преплувам, което беше не само много неудобно и изморително, но и свързано с големи опасности. Ако, да речем, на пътя ми се изпречеше второ, непредвидено препятствие и не успеех да се върна, за да си поема въздух? Или ако при излизането над водата ме забележеха? Все пак възможно беше да има някой на двора.
Но тези съмнения не биваше да ме разколебават. Поех си дълбоко въздух, гмурнах се под водата и, къде с плуване, къде с ходене, се запромъквах напред възможно най-бързо.
Вече бях изминал доста голямо разстояние и усещах нужда от въздух, когато с ръката си наистина докоснах ново препятствие. Както усещах от допира, това беше решетка от надупчена ламарина, която покриваше целия вътрешен диаметър на тръбата и сигурно трябваше да служи за цедка или филтър на мътната тинеста вода.
От това откритие ме обхвана наистина смъртен страх. Вече не можех да се върна назад, защото още преди да успея да стигна до онова място, където по-високият свод на канала ми позволяваше да се покажа над водата и да си поема въздух, отдавна щях да съм се задушил, а дебелото сито явно бе много здраво закрепено. Имаше само две възможности: или щях да успея да мина през него, или щях злочесто да се удавя. Нямаше нито миг за губене.