Натиснах ламарината — напразно! Удрях я и се блъсках в нея с всичка сила, но без успех. А ако успеех да мина, а зад ламарината не следваше веднага езерото, и бездруго бях изгубен. Имах въздух само още за секунда-две. Струваше ми се, че някаква страхотна сила ще пръсне дробовете ми и цялото ми тяло. Още едно последно, отчаяно усилие: Господи, ти, който си на небето, помогни ми да успея? Чувствах как смъртта посяга към сърцето ми с мокра, желязна ръка. Хваща го в жестокия си неумолим юмрук и гибелно го стиска. Пулсът спира, съзнанието се замъглява. Душата с всички сили се съпротивлява срещу ужаса. Трескаво, убийствено напрежение опъва вцепенените жили и мускули — чувам някакъв трясък — това, което не се удаде на живота, успя да постигне борбата със смъртта: ситото поддаде, излезе от жлебовете и аз изплувах нагоре.
Най-напред едно дълго, дълго вдишване, което моментално ми върна живота, след това обаче моментално се гмурнах. Възможно беше в двора да има някой и да забележи главата ми, която се подаваше точно по средата на басейна. Приближих се до ръба му, предпазливо изплувах отново и се огледах.
Нямаше луна, но звездите на Юга хвърляха достатъчно силна светлина, за да могат да се различават всички предмети. Излязох от басейна и понечих внимателно да се промъкна към зида, когато , чух леко пукане. Погледнах нагоре към решетките, зад които се намираха женските покои. Вдясно над мен се намираше мястото, където бях свалил резето, а отляво забелязах цепнатина в решетките на стаята, в която нямах право да влизам. Във всеки случай там беше спалнята на Зеница. Дали беше останала будна, за да ме чака? Дали пукането беше причинено от това, че и тя бе отворила решетката на стаята си? Ако беше така, тя ме е видяла да излизам от водата и вероятно все още стоеше зад прозореца. Промъкнах се по-близо и сложих ръцете си като фуния пред устата.
— Зеница! — прошепнах тихо.
Тогава процепът се разшири и се показа тъмнокоса главица.
— Кой си ти? — каза тя едва чуто.
— Хекимът, който беше при теб.
— Идваш да ме спасиш ли?
— Да. Ти си предусетила всичко и си разбрала намеците ми.
— Да. Сам ли си?
— Исла Бен Мафлай чака вън.
— О! Той ще бъде убит.
— От кого?
— От Абрахим. През нощта той не спи, пази. А и прислужницата е в стаята до мен. Спри — чуй. О, бягай бързо!
Зад вратата, която водеше към селямлъка, се чу шум. Процепът горе се затвори, а аз моментално се спуснах към басейна. Това беше единственото място, където можех да се скрия. Спуснах се вътре внимателно, за да не се образуват вълни, които биха могли да ме издадат.
Едва бях направил това, когато вратата се отвори и се появи Абрахим, който бавно и оглеждайки се зорко, обиколи двора. Седях потопен във водата до устата, а главата ми беше скрита зад бордюра, така че египтянинът не би могъл да ме забележи. Той се убеди, че портата все още е затворена, и след като завърши обиколката си, отново изчезна в селямлъка.
Отново излязох от водата, промъкнах се до портата, махнах резето и отворих. Бях в градината. Минах бързо през нея, за да отворя и портата на зида, а след това се канех да завия зад ъгъла, за да доведа Исла Бен Мафлай, когато той се появи срещу мен.
— Хамдулиллях (слава на Бога), ефенди! Значи си успял.
— Да. Но се борих със смъртта. Дай ми дрехите!
От панталоните и жилетката ми капеше вода. Наметнах си само жакета, за да са по-свободни движенията ми и му обясних всичко.
— Вече говорих със Зеница. Тя ни очаква.
— О, ела! Бързо! Бързо!
— Имай търпение!
Отидох в градината, за да взема един прът, който бях забелязал при второто си идване. После влязохме в двора. Процепът горе в решетката отново беше отворен.
— Зеница, моя Зеница, моя… — извика Исла с приглушен глас, защото му бях посочил нагоре. Прекъснах го:
— В името на всички светии, тихо! Сега не е време за сърдечни излияния. Мълчи, ще говоря само аз. След това погледнах нагоре към нея.
— Готова ли си да дойдеш с нас?
— Разбира се, че да!
— Но през вратата не може, нали?
— Не. Но отвъд зад дървените колони има стълба.
— Ще я донеса.
Значи не ни трябваше нито прътът, нито въжето, което бяхме донесли. Отидох и намерих стълбата. Здрава беше. Като я опря на стената, Исла се качи горе. Междувременно се промъкнах към вратата на селямлъка, за да се ослушам.
След известно време видях, че момичето се появи. Зеница заслиза надолу, а Исла й помагаше. В момента, в който и двамата стъпиха долу, стълбата политна, олюля се и със силен трясък падна на земята.