Сигурно вече бяха минали два часа, откакто потеглихме, когато от горната страна на нашия кораб забелязах върха на едно платно, което непрекъснато се уголемяваше. Когато се появи и корпусът му, познах сандала, който по-рано бяхме видели.
— Виждаш ли кораба? — попитах капитана.
— Аллах акбар (Господ е велик), а въпросът ти е странен. Да съм капитан и да не забележа платно, което плава толкова близо зад мен.
— Дали този плавателен съд е на хедифа?
— Не е.
— По какво съдиш?
— Познавам този сандал много добре. Той е на капитан Халид Бен Мустафа.
— А кой е този Халид?
— Не сме приятели.
— Защо?
— Един честен човек не може да е приятел на нечестен мъж.
— Хм, така и предполагах.
— Какво?
— Че Абрахим Мамур се намира на борда му.
— Скоро ще разберем това.
— Какво ще направиш, ако сандалът иска да се закачи за твоя дахабие?
— Трябва да се съглася. Законът го изисква.
— А ако аз не се съглася?
— И какво смяташ да правиш? Аз съм капитан на своя кораб и трябва да действам според предписанията на закона.
— А аз съм капитан на волята си.
Към нас се приближи Исла. Не исках да му се натрапвам с въпроси, но той започна сам:
— Кара Бен Немзи, ти си мой приятел, най-добрият приятел, който съм имал досега. Да ти разкажа ли как Зеница е попаднала в ръцете на египтянина?
— Много бих искал да го чуя, но за такъв разказ са необходими спокойствие и настроение, каквито сега нямаме.
— Ти си неспокоен? Защо?
Исла Бен Мафлай още не беше забелязал движещия се зад нас платноход. , — Обърни се и виж онзи сандал.
Той се обърна, видя платнохода и попита:
— Абрахим на борда ли е?
— Не знам, но е много възможно, защото капитанът е мошеник, който ще се продаде на Абрахим.
— Откъде знаеш, че е мошеник?
— Рейс Хасан ми каза.
— Да — потвърди старецът, — познавам този капитан и кораба му. Дори и от голямо разстояние бих познал сандала му по платното, което е три пъти изкърпвано и преправяно.
— Какво ще правим? — попита Исла.
— Най-напред ще изчакаме, да разберем дали Абрахим се намира на борда.
— И ако е там?
— Няма да го допускаме до нас.
Нашият капитан провери с каква скорост напредва сандалът, както и тази на нашия кораб, а след това каза:
— Той се приближава все повече. Ще наредя да поставят още една трикета.
Направиха и това, но след няколко минути забелязах, че по този начин вземането на решение можеше само да се позабави малко, но не и да се избегне. Сандалът непрекъснато скъсяваше разстоянието между нас. Накрая беше вече само на една дължина от кораба ни и свали едното си платно, за да намали скоростта си. На палубата разпознахме Абрахим Мамур.
— Той е там! — каза Исла.
— Къде е застанал? — попита капитанът.
— Най-отпред на носа.
— Значи е той! Кара Бен Немзи, какво да правим? Те ще ни заговорят и ние трябва да им отвърнем.
— Кой трябва да отговори според закона?
— Аз като собственик на този дахабие.
— Внимавай какво ще ти кажа, рейс Хасан! Готов ли си да ми дадеш под наем дахабието оттук до Кахира?
Капитанът учудено ме погледна, но веднага след това разбра какви намерения имах.
— Да — отвърна той.
— Тогава аз съм собственикът, нали?
— Да.
— А ти като капитан трябва да изпълняваш това, което искам аз.
— Да.
— И не си отговорен за нищо?
— Не.
— Добре. Събери хората си!
Всички се отзоваха на заповедта му и капитанът им обясни:
— Чуйте ме, мъже! Искам да ви кажа, че този ефенди, който се казва Кара Бен Немзи, наема дахабието оттук до Кахира. Така ли е?
— Така е! — отвърнах аз.
— Значи можете да свидетелствате за мен, че вече не съм господар на дахабието, нали? — попита той хората си.
— Ще свидетелстваме.
1 Трикета — малко корабно платно. — Бел. нем. изд.
— Сега вървете по местата си! Но трябва да знаете, че ще продължа да управлявам дахабието, защото Кара Бен Немзи ми заповяда.
Те се отдалечиха, видимо изненадани от странната новина, която бяха чули.
Междувременно сандалът се беше изравнил с нас. Капитанът, висок, мършав човек, с пера от рибар върху тарбуша, се приближи до перилата на борда и попита:
— Хей, дахабие! Кой е капитанът?
Аз се наведох напред и отговорих:
— Рейс Хасан.
— Хасан, наречен още Абу ер Реисан ли?