— Да.
— Добре, познавам го — отвърна другият със злорада физиономия. — На кораба ви има ли жена?
— Да.
— Предайте ни я!
— Халид Бен Мустафа, ти си луд!
— Ще се разбере и това. Ще ви взема на абордаж.
— Няма да ви позволим!
— И какво смяташ да направиш?
— Веднага ще ти покажа. Внимавай за перата върху тарбуша си!
Бързо вдигнах карабината, която бях скрил готова за стрелба, прицелих се и натиснах спусъка. Перата се разлетяха. Дори и най-ужасното нещастие не би могло да развълнува толкова достойния Халид, както този предупредителен изстрел. Той подскочи толкова високо, сякаш мършавите му крайници бяха от гума, хвана главата си с две ръце и избяга зад мачтата.
— Сега знаеш как стрелям, Халид! — извиках аз. — Ако сандалът ти продължи да плава редом с нас дори и една-единствена минута, куршумът ми ще извади душата от тялото ти; можеш да бъдеш сигурен в това!
Тази заплаха подейства моментално. Капитанът хукна към руля, изтръгна го от ръцете на човека, който го държеше, и обърна кораба. След две минути сандалът се намираше на подобаващо разстояние от нас.
— Засега можем да бъдем спокойни — казах аз.
— Халид вече няма да смее да се приближи толкова — съгласи се Хасан. — Но и няма да ни изпуска от очи, докато не спрем някъде, където би могъл да потърси закрилата на закона. Разбира се, не се страхувам толкова от закона, а от нещо друго.
— От какво?
— От това там!
Абу ер Реисан посочи с ръка към водата и ние веднага разбрахме какво имаше предвид.
От известно време бяхме забелязали, че вълните се придвижват напред с много по-голяма скорост, отколкото досега и че все повече заливаха станалия вече скалист бряг. Това означаваше, че се приближавахме към един от онези бързеи, които поставяха пред движещите се по Нил плавателни съдове почти непреодолими препятствия. Сега враждата на хората трябваше да отстъпи, за да може цялото внимание на всички да се насочи към заплашващата ги опасност. Гласът на капитана високо проехтя над палубата:
— Погледнете, идва шеллаал, бързеят! Съберете се и четете светата Фатиха!
Хората последваха заповедта му и се обърнаха в посока към Мека. — В името на Всемилостивия! — започна капитанът.
Веднага всички го последваха и подеха Фатиха, първата сура на Корана.
Трябва да призная, че тази молитва трогна и мен, но не от страх пред опасността, а от страхопочитание пред дълбоко вкоренената в сърцата вяра на тези полудиви хора, които не започваха да правят нещо, без да си спомнят за оногова, който дава сила на слабите.
— Хайде, млади мъже, храбри герои, вървете по местата си! — заповяда след това капитанът. — Течението ни повлече!
Изпълнението на заповедта на един нилски кораб съвсем не протича така спокойно, както това става по европейските плавателни съдове. Горещата кръв на Юга бушува в жилите на екипажа и по време на опасност люшка човека между най-безметежна надежда до най-дълбоко униние и отчаяние. Всички крещяха, викаха, ръмжаха, виеха, молеха се или проклинаха в момент на трудност, а щом тя отминеше, още по-възторжено ликуваха, пееха и се радваха. Освен това всеки от тях работеше, напрягайки всички сили. Капитанът тичаше от един към друг, укоряваше мудните с изрази, които само един арабин можеше да измисли, а усърдните награждаваше с нежни имена, сред които най-често се повтаряше думата «герой».
Хасан се беше подготвил за бързея и бе взел на борда допълнителен екипаж. На всяко гребло имаше по двама гребци, които познаваха всяка педя от това опасно място на реката.
Вълните бушуваха със страхотна сила над едва покритите с вода скали. Разпенени, те връхлитаха палубата, а грохотът на водните маси заглушаваше всички заповеди. Корабът стенеше и скърцаше по всички шевове, греблата отказваха да се движат, а неподчиняващият се на кормилото съд се носеше като бесен в кипящите води.
Изведнъж черните лъскави скали пред нас се стесниха и ни оставиха само един тесен отвор, през който корабът ни едва можеше да се провре. Вълните с мъка минаваха между тях и се устремяваха в мощен поток към един вир, осеян с остри като бръсначи и иглени върхове скали.
Устремихме се към този проход с лудешка бързина. Греблата бяха прибрани. Сега се намирахме в страшната дупка, чиито стени бяха толкова близо до нас и от двете страни, че направо можехме да ги докоснем с ръка. Вилнеещата стихия на бързея така ни мяташе над пръскащите, разпенени гребени на водопада, сякаш искаше да ни изхвърли във въздуха, след което полетяхме към зейналата паст на котела. Около нас клокочеше, пръскаше, шумеше, вилнееше, гърмеше и ревеше вода. После водовъртежът отново ни грабна с непреодолима сила и ни повлече към една спускаща се стръмно надолу равнина, чиято водна повърхност блестеше гладка и дружелюбна пред нас, но точно под тази тиха, гладка плоскост се криеше най-голямото коварство, защото ние не плавахме, не, ние се носехме по стръмния път с бясна скорост и…