Тъй като правораздаването в онези страни не се интересуваше от важното откритие на преписката от документи, тук в съдебните процеси се действаше изключително по най-кратката процедура.
— Кой е капитанът на този кораб? — попита началникът на полицаите.
— Аз — отвърна Хасан.
— Как се казваш?
— Хасан Абу ер Реисан.
— Имаш ли на борда на кораба си един ефенди, хеким, който е неверник?
— Ето го! Този ефенди се казва Кара Бен Немзи.
— А има ли на кораба ти също и жена на име Зеница?
— Тя е в каютата.
— Хайде, всички сте арестувани и трябва да ме последвате при съдията, а дотогава хората ми ще охраняват дахабието.
Корабът спря и целият екипаж заедно с всички пътници бе «транспортиран» веднага. Зеница, плътно забулена, беше вдигната във вече приготвената носилка и трябваше да следва нашето шествие, което ставаше все по-голямо, тъй като към него постоянно се присъединяваше младо и старо, мало и голямо. Хамсад ел Джербая, някогашният бербер, крачеше зад мен и бодро подсвиркваше в такт със стъпките си «Трябва ли, трябва ли да ида в града».
Полицейският директор вече беше седнал с писаря си в очакване на нашето пристигане. Той носеше отличителните знаци на бимбашия, майор или командващ хиляда души, но нямаше нито войнствен, нито особено одухотворен вид. Както целият екипаж на платнохода, така и той смяташе, че Абрахим Мамур се е удавил, и посрещна възкръсналия от смъртта с внимание, което беше пълна противоположност на погледа, който хвърли към нас.
Бяхме разделени на два лагера: от едната страна екипажът на сандала с Абрахим и някои от другите, които бе взел със себе си, а от другата — хората от дахабието със Зеница, Исла и мен и до нас Халеф и бръснарят.
— Ще желаеш ли лула, господарю? — попита полицейският директор мнимия Мамур.
— Нареди да донесат!
Абрахим получи лулата заедно с един килим, върху който можеше да седне. След това разглеждането на делото започна.
— Височество, кажи ми благословеното си от Бога име!
— То е Абрахим Мамур.
— Значи си чиновник?
— Да. Бях управител на една провинция.
— На коя провинция?
— Ен Насър.
— Ти си тъжителят. Говори! Слушам те внимателно и после ще отсъдя.
— Обвинявам този гяур, който е хеким, в ихтитаф. Мъжът, който стои до него, също обвинявам в ихтитаф, а капитанът на дахабието обвинявам в съучастничество в отвличането на жена. В каква степен са замесени слугите на тези двама мъже и моряците на дахабието, това ще определиш ти, бимбаши.
— Разкажи как беше извършено похищението!
Абрахим даде сведения. Когато свърши, бяха разпитани свидетелите му, вследствие на което бях обвинен от капитана на сандала Халид Бен Мустафа също и в опит за убийство.
В очите на полицейския чиновник проблесна мълния, когато се обърна към мен:
— Как е името ти, гяур?
— Кара Бен Немзи.
— Как се нарича родината ти?
— Алемания.
— Къде се намира тази шепа земя?
— Шепа ли? Хм, бимбаши, това доказва, че си много невеж.
— Подлец! — подскочи той. — Какво искаш да кажеш?
— Алемания е голяма страна и има два пъти повече жители от цял Египет. Но ти не го знаеш. Въобще ти си лош познавач на географията, затова се остави Абрахим Мамур да те лъже.
— Само се осмели да кажеш още една дума и ще наредя да приковат ушите ти на стената!
— Ще се осмеля! Този Абрахим казва, че бил наместник на провинцията Ен Насър. Наместници има само в Египет…
— Не се ли намира Ен Насър в Египет, гяур? Аз самият съм бил там и познавам Мамур като брат си, дори като самия себе си.
— Лъжеш!
— Приковете го! — заповяда съдията.
Аз извадих револвера си, а Халеф своя пистолет.
— Бимбаши, заявявам ти, че ще застрелям първо този, който ме докосне, а след това и теб! Повтарям ти, лъжеш! Ен Насър е малък оазис между Хаммада ал Хорма и Тингерт в страната Триполи. Там няма наместник, а само един жалък шейх. Той се казва Мамра Алеф Абузин и аз го познавам. Бих могъл да си направя с теб шега и да ти разреша да продължаваш да ме разпитваш, но искам да свършваме бързо. Как може да накараш обвинителите да стоят прави, докато обвиняемият, истинският престъпник, може да седи, че даже и да получи лула от теб.