А срещу Биркет Фараун, «Езерото на фараона», както арабите наричат мястото, където двете водни стени са се затворили над египтяните, могъщо и напук на времето се издигат масивите на Синай, най-прочутата планина на земята, подобно на разнеслите се над него с гръм и мълнии думи: «Аз съм Господ, твоят Бог; не трябва да почиташ Други чужди богове освен мен!»
Не можех да се освободя от въздействието както на самото място, така и на неговата история. Колко пъти с притаен дъх, седнал в скута на добрата ми стара набожна баба, бях слушал разказите й за сътворението на света, за грехопадението, братоубийството, Потопа, за Содом и Гомор и Скрижалите на Синай. Тя сключваше малките ми ръчички, за да повтарям след нея с необходимото смирение думите на молитвата. Сега тленните останки на земното въплъщение на доброто отдавна лежаха под земята, а аз стоях срещу местата, описани ми от нея с толкова живи краски, въпреки че ги бе виждала само във въображението си.
Религията носи в себе си много по-голяма убедителност, отколкото може да й придаде възвишеността на човешката мисъл. Такива чувства ме вълнуваха в онзи час и може би още дълго щях да стоя така, седнал върху камилата си, потънал в дълбок размисъл, ако не ме беше обезпокоил гласът на моя славен Халеф.
— Хамдулиллях (слава на Бога), че пустинята свърши! Сихди, тук има вода! Слез от камилата и се освежи във водата, както ще направя и аз!
Тогава единият от двамата бедуини, които ни бяха водили, се приближи към мен и предупредително вдигна глава.
— Не го прави, ефенди!
— Защо?
— Защото тук живее Мелек ал мот, Ангелът на смъртта. Който влезе във водата, или ще се удави, или ще отнесе със себе си зародиша на смъртта. Всяка капка в това море е сълза на стоте хиляди души, загинали тук, защото са искали да преследват Мойсей и народа му. Всички лодки и кораби преминават оттук, без да спират, защото Аллах е проклел това място.
— А аз смятах да чакам тук някой плавателен съд, който да ме откара по-нататък.
— Накъде, към Суец ли? Не е необходимо. Ще те заведем ние, а и с нашите камили ще стигнеш по-бързо, отколкото с кораб.
— Не искам да ходя до Суец, а в Тур.
— Е, тогава ще трябва да пътуваш по море. Но тук никой няма да те качи. Позволи да те отведем малко по на юг, докато стигнем до някое място, където не живеят духове и всеки кораб би могъл да спре и да те вземе.
— И колко време ще трябва да яздим още?
— Около три часа.
— Тогава напред.
За да стигна до Червено море, не бях вървял по обичайния път от Кайро за Суец. Простиращата се между двата града пустиня отдавна не заслужава името, което носи. Преди е била опасна както поради пълната липса на вода, така и заради вилнеещите в нея бедуини разбойници. Сега всичко се е променило и затова бях решил да се движа по на юг. В ездата с камила през пущинака за мен имаше повече очарование, отколкото в пътуването по утъпкани пътища. По тези причини исках да избягна Суец, който можеше да ми предложи само това, което вече бях видял и опознал.
Докато яздехме, пред нас се появиха двата голи хълма на Джекем и на Даад, а щом видяхме вдясно от себе си високия връх на Джебел Кариб, гробницата на фараона вече беше останала зад нас. От дясната ни страна се намираше един залив на Червено море, в който имаше закотвена лодка.
Това бе една от онези ладии, на които в Червено море казваха самбук. Дълга беше около 18 метра и широка пет. На задната си палуба имаше малко помещение за капитана или за знатни пътници. Освен веслата — защото тази лодка може да се кара и с весла — самбукът има две триъгълни платна, едното от които стои на такова голямо разстояние пред другото, че когато го издува вятърът, се издига над цялата предна част на лодката и образува нещо като балон във формата на полукръг, както това може да се види изобразено върху антични монети или стари фрески. Спокойно може да се каже, че плавателните съдове в тази морска ивица по отношение на конструкцията, начина на движение и такелажа са все още съвсем същите като обичайните тук от дълбока древност и че днешните моряци използват заливите и местата за хвърляне на котва, които са били оживени още по времето, когато Дионисий предприема прочутото си пътуване към Индия. Крайбрежните кораби в Червено море обикновено са построени от онова индийско дърво, което арабите наричат садж и което с времето така се втвърдява във водата, че е невъзможно да се забие пирон в него. Това дърво никога не гние, тъй че човек може да види самбук и на около двеста години.