— Внимавайте, разкрити сме! — извика един плътен глас откъм високия бряг, откъдето палубата можеше да се види много добре. В същия момент изтрещя изстрел и един куршум се заби в дъските съвсем близо до мен. Горе проблесна втори, а след него и трети изстрел. За щастие, куршумите прелитаха край мен, но повече не можех да стоя на прицел. Успях само да видя, че долу срязаха въжето и хората в лодката започнаха да гребат. Скочих отгоре направо върху палубата.
В този момент каютата се отвори и забелязах, че няколко души незабелязано се бяха качили на кораба. Жените не се виждаха, но върху мен веднага се хвърлиха деветима мъже.
— Халеф, насам! — извиках аз силно.
Изобщо нямах време да посегна към оръжието. Трима негодници ме хванаха и се погрижиха ръцете ми да не могат да достигнат до колана. Други трима скочиха срещу Халеф, а останалите се опитваха да уловят юмруците, с които се защитавах. Откъм сушата се разнесоха изстрели, чуха се проклятия и викове за помощ, а сред тях се извисяваха командите на онзи плътен басов глас, който преди това бях разпознал: гласа на дервиша.
— Това е немецът. Не го убивайте, а го хванете! — заповяда единият от тези, които ме държаха.
Опитах се да се освободя, но не успях. Шестима срещу един! Тогава недалеч от мен изтрещя изстрел.
— На помощ, сихди, ранен съм! — извика Халеф. Тогава аз силно се дръпнах и повлякох враговете си няколко крачки подир мен.
— Повалете го! — чу се пъшкащ глас.
Хванаха ме още по-здраво и въпреки отчаяната ми съпротива получих няколко удара по главата, които ме събориха. Ушите ми бучаха като бурен морски прибой. Посред този тътен чувах изстрели и викове. След това като че завързаха краката и ръцете ми и ме помъкнаха. Най-сетне вече не усещах нищо.
Като се събудих, почувствах ужасна, пулсираща болка в тила и мина още доста време, докато успея да си спомня какво се беше случило. Около мен бе тъмно, но силният плясък на вода ме накара да предположа, че се намирам в трюма на бързо движещ се кораб. Ръцете и краката ми бяха така здраво вързани, че изобщо не можех да помръдна. Понеже не бях вързан с въжета или ремъци, а с кърпи, те не се врязваха в месата ми, но ми пречеха да се пазя от корабните плъхове, които ме бяха подложили на подробен преглед.
Измина доста време, без нещо да се промени в положението ми. Най-сетне чух шум от стъпки, но не можех нищо да видя. Развързаха ме и един глас ми заповяда:
— Стани и върви с нас!
Изправих се. Изведоха ме от трюма през една полутъмна средна палуба. Пътьом пребърках дрехите си и за моя изненада и успокоение открих, че освен оръжието нищо друго не ми беше взето.
Щом стъпихме на горната палуба, установих, че се намирам на малък кораб с остър кил, който имаше две триъгълни и едно трапецовидно платно. По това бурно море с вихрени ветрове, изпълнено с рифове и плитчини, такъв вид такелаж изискваше капитан, който из основи да познава занаята си и да притежава както смелост, така и хладнокръвие. Корабът беше с три пъти по-голям екипаж от необходимото, а на предната му палуба стоеше оръдие, закрито със сандъци, бали и бурета, така че не можеше да бъде забелязано от друг кораб. Екипажът се състоеше само от мъже с обветрени лица, всеки от които носеше затъкнати в пояса огнестрелно и хладно оръжие. На задната палуба седеше един мъж с червени панталони, бял тюрбан и син кафтан. Дългият му жакет бе богато извезан със злато, а в пояса, който му служеше за колан, блестяха скъпи оръжия. Веднага разпознах в него дервиша. До него стоеше арабинът, когото бях съборил върху палубата на самбука. Заведоха ме при тях. Вчерашният ми противник ме гледаше с жаден за мъст поглед, а «дервишът» — с презрение.
— Знаеш ли кой съм? — попита «дервишът».
— Не, но предполагам.
— Е и кой съм?
— Абу Саиф.
— Да, аз съм. Коленичи пред мен, гяур!
— Какво ти става? Не пише ли в Корана, че само Аллах може да заповядва?
— Това не се отнася за теб, защото си неверник. Заповядвам ти да коленичиш и да ми засвидетелстваш страхопочитанието си.
— Все още не знам дали заслужаваш подобно нещо, и дори да знаех, щях да ти покажа уважението си по друг начин.
— Гяур, коленичи или ще ти отсека главата!
Пиратът се изправи и изтегли ятагана си. Аз пристъпих още една крачка към него.
— Главата ми ли? Ти наистина ли си Абу Саиф, или си палач?
— Абу Саиф съм и държа на думата си. Падни на колене или главата ти ще се изтърколи пред краката!
— Пази своята собствена глава!