— Най-напред ми разкажи как стана всичко това! Как успя да дойдеш дотук? И как хвана пазача!
— О, много просто! — каза смелчагата. — Изпълзях от трюма и подслушвах. Чух, че Бащата на сабята отива с дванайсет мъже най-напред в Джеда. Той взе много пари със себе си, за да ги занесе на великия сариф в Мека. След това чух, че джехеинът, който те охранява, се кани да спи до вратата ти. Той те мрази и отдавна да те е убил, ако не се страхуваше от Абу Саиф. За да стигна до теб, трябваше непременно да го изпреваря. И така, промъкнах се през палубата, без да ме забележат. Ти ме научи на това в пустинята. Но тъкмо бях дошъл, ето че се зададе и той.
— Ах, значи това си бил ти! Аз те чух.
— Когато той си легна, аз го хванах за врата. Останалото знаеш, сихди.
— Благодаря ти, Халеф! Какво е положението горе?
— Много добро. Като се промъквах през палубата, джехеините се канеха да пушат хашиш. Господаря им го няма, така че могат да си го позволят.
— Тогава вземи оръжията на този човек със себе си. Те са по-добри от твоите. Сега ела! Аз ще вървя напред!
Докато се промъквахме нагоре, не можах да се сдържа да не се разсмея на това, че Абу Саиф искаше да направи на великия сариф подарък, който беше само една малка частичка от онова, което му беше откраднал. Като подадох глава от люка, долових онзи аромат, който се усеща в близост до пушачи на хашиш. Мъжете лежаха неподвижно на палубата. Не можеше да се разбере дали спяха, или безмълвно очакваха действието на опияняващата отрова. За щастие, пътят към каютата беше свободен. Придвижвахме се натам, плътно притиснати към пода, и благополучно стигнахме до вратата. Благодарение на ориенталското безгрижие тя беше без ключалка, а пантите й не можеха да скърцат, защото просто бяха от парчета кожа, заковани в горния и долния край на вратата и рамката й.
Отворих я само колкото да можем да се промъкнем, а щом се озовахме вътре, отново я затворих. Сега се чувствах сигурен и свободен като у дома в собствената си стая. Тук бяха окачени оръжията ми, а пет крачки по-нататък се намираше бордът на кораба, откъдето бе достатъчен един скок, за да слезем на сушата. Часовникът, компасът и парите бяха у мен.
— Какво да взема? — попита Халеф.
— Едно от одеялата, които са там в ъгъла. Много ще ни трябва. И аз ще взема едно.
— Друго нищо ли?
— Не.
— Но аз подслушах, че тук има много пари.
— Те са там в сандъка. Няма да го пипаме, защото не са наши.
— Как така, сихди! Искаш да оставиш на тези разбойници парите, от които толкова се нуждаем?
— Крадец ли искаш да ставаш?
— Аз ли? Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах да стана крадец? Сихди, само да посмее някой да ми го каже! Ти самият не ми ли заповяда да взема от онзи мъж долу оръжията? Не ми ли заповяда да взема това одеяло?
— Това не е кражба. Разбойниците ни отнеха нашите завивки и оръжията, така че имаме право на обезщетение за загубата. Но парите ни са у нас.
— Не, сихди. Моите ги взеха.
— Много ли имаше?
— Хм, на път бях от спестяване много скоро да стана заможен. Благодарение на бакшиша, който получих от Абрахим Мамур! А не ми ли даваше ти на всеки две седмици по три сребърни талера? Все още всичките ги пазех. А сега ги няма и ще си взема всичко, което ми принадлежи.
Той се приближи до сандъка. Трябваше ли да му попреча? До известна степен имаше право. Съществуваха обстоятелства, при които сами трябваше да пазим интересите си. Къде можехме да се оплачем от Абу Саиф, за да ни върне откраднатите пари? Никъде. И аз трябваше прекалено много да спестявам, ако исках да възстановя от собствения си джоб откраднатото на моя слуга. Освен това един по-дълъг спор с Халеф би могъл да ни забави и дори да ни изложи на опасност. Затова се задоволих с възражението:
— Сандъкът сигурно е заключен.
Халеф се приближи, огледа го и после каза:
— Да, има катинар, а ключа го няма, но все пак ще го отворя.
— Не, недей! — противопоставих се аз. — Ако изкъртиш катинара, ще вдигнеш шум, който ще ни издаде.
— Имаш право, сихди — каза той. — Няма да мога да взема талерите. Хайде да вървим!
Тонът, с който изрече тези думи, почти ме накара да съжалявам, че Халеф се отказва от обезщетение. Друг арабин не би го направил и това ме накара да му обещая:
— Халеф, ще получиш още веднъж галерите от мен.
— Наистина ли, сихди?
— Разбира се.
— Хайде тогава да вървим! Вече се успокоих. Излязохме от каютата и благополучно стигнахме до борда. Разстоянието между кораба и сушата беше доста голямо, доколкото можеше да се види на светлината, хвърляна от звездите.