Сабята ми дрънка, сабята ми трака, тази сабя ми създава само мъка, камилата ми само се клатушка, сякаш е на дявола с краката.
Тогава аз тупнах леко моето животно по носа. То се изпъна и се понесе напред така, че зад мен се вдигна облак пясък. Двете други камили веднага ни последваха, с което беше сложен край на пеенето. Албани държеше в лявата си ръка пръчката, а с дясната пушката и използваше тези два предмета, за да пази равновесие, размахвайки ги във въздуха. Гледката беше много смешна.
— Преметнете пушката през рамо и се хванете с ръце здраво за седлото! — извиках аз.
— Има ли… хоп!… Има ли въобще… ох, бр, ах!… Има ли въобще смисъл! Изобщо ня… хоп, ау!… Нямам време за това! Я спрете про… хопа, ох, бр! Проклето животно!
— Защо, аз се справям с него?
— Вие — да, но последствията са за мен. Защото мо… ох, бр, ех — моето препуска след него като бяс… ху, хопа! като бясно!
— Ами спрете го тогава!
— С какво?
— С краката и юздите.
— Крака си обаче въобще не мо… хопа! Не мога да вдигна, а юздите, вече… спри… ох, спри, ох!… Вече ги изпуснах!
— Тогава трябва да чакате животното само да спре.
— Да, но вече дъх не ми… бр, ох!… Дъх не ми остана!
— Ами отворете си устата, наоколо има достатъчно въздух!
Отново се обърнах напред и повече не чувах отчаяните му викове. Той се намираше в добри ръце, защото Халеф яздеше до него.
Скоро стигнахме до едно възвишение, което бързо оставихме зад себе си, и ето че пред нас се ширна открита равнина. Албани като че постепенно бе започнал да свиква със седлото и не се оплакваше повече. За около един час вече бяхме изминали петнайсетина километра, когато пред нас изплува силуетът на самотен ездач. Ако се съдеше по това, че разстоянието между него и нас буквално се топеше, той сигурно яздеше отлична камила. След по-малко от десет минути се изправихме един срещу друг.
Непознатият беше облечен като богат бедуин, а качулката на наметалото му бе дръпната ниско над лицето. Животното му беше много по-скъпо, отколкото нашите три, взети заедно.
— Ес селям алейкюм! — поздрави ме той, посягайки с ръка да дръпне качулката от лицето си.
— Be алейкюм ес селям — отвърнах аз. — Накъде води пътят ти през пустинята?
Гласът му беше прозвучал меко, почти като глас на жена. Наистина ръката му беше кафява, но малка и нежна и щом свали качулката си, видях безбрадо лице, от което живо ме гледаха две големи кафяви очи — без съмнение това не беше никакъв мъж, а жена.
— Пътят ми води навсякъде — отвърна тя. — А накъде води твоят?
— Идвам от Джеда, искам да пояздя и след това отново се връщам в града.
Лицето й помръкна, погледът й стана недоверчив.
— В Джеда ли живееш?
— Не. Не съм оттам.
— Значи си поклонник?
Какво да отговоря? Имах намерение да се представям тук за мохамеданин. Но тъй като бях попитан без заобикалки, дори и през ум не ми мина да отговарям с лъжа.
— Не — признах аз, — не съм хаджия.
— Не си от Джеда и не си дошъл тук, за да продължиш към Мека? Ти или вече си бил в свещения град, или не си правоверен.
— Не съм бил още в Мека, защото не изповядвам вашата вяра.
— Евреин ли си?
— Не, християнин съм.
— А тези двамата?
— Този тук е християнин като мен, а другият е мюсюлманин и иска да отиде до Мека!
Тогава лицето й изведнъж грейна и тя се обърна към Халеф:
— Къде е родината ти, чужденецо?
— На запад, далеч оттук, зад голямата пустиня.
— Имаш ли жена?
Халеф се учуди на този въпрос също като мен, защото изричането му противоречеше на ориенталските обичай.
— Не — призна той.
— Приятел ли си на този ефенди, или си му слуга?
— Аз съм негов слуга и приятел.
Тогава жената се обърна към мен:
— Ела, ефенди, последвай ме.
— Къде?
— Ти дърдорко ли си, та питаш, или се страхуваш от една жена?
— Ами! Напред!
Тя обърна камилата и тръгна обратно по собствените си следи. Аз яздех до нея, а другите двама останаха зад нас.
— Е — попитах аз Албани, — имах ли право, като ти обещах приключение?
Албани изпя вместо отговор:
От главата до петите
чисто е това момиче,
а пък шията й, вижте,
кожена торбичка кичи.
Всъщност жената не беше първа младост, лицето й бе загоряло от лъчите на пустинното слънце, а лишенията и трудният живот бяха издълбали в него бръчки. Но някога жената може би не е била грозна, това все още си личеше. И какво я караше да язди съвсем сама през пустинята? Защо беше тръгнала по пътя към Джеда, а сега се връщаше с нас обратно? Защо арабката видимо се зарадва, като чу, че Халеф иска да отиде до Мека, и защо не каза накъде ни води? Тази жена беше загадка за мен. Тя носеше пушка, а на колана й висеше ятаган. В ремъците на седлото й дори беше мушнато едно от онези метателни копия, които бяха особено опасни в ръцете на арабите. Непознатата напълно приличаше на безстрашна амазонка и тъкмо това беше най-точната дума, тъй като такива войнствени жени по-често се срещат в Ориента, отколкото в европейските страни, където на жената все пак й е осигурена по-голяма свобода.