— Последвай ме, ефенди!
— Къде?
— Искам да се убедя, че нашият пазач е на поста си. След по-малко от пет минути го забелязахме. Той седеше върху едно възвишение и неотлъчно гледаше на юг.
— Воинът не бива да ни види — каза тя. — Ела, ефенди! Ще те заведа там, където желаеш!
Какво искаше да каже Амша с тези думи? Тя пое наляво и ме погледна усмихнато. След това пусна камилите в галоп и накрая спря в една тясна долина, където скочи от седлото и седна на земята.
— Ела до мен! Хайде да си поговорим! — каза тя.
Жената ставаше все по-загадъчна, но аз изпълних желанието й.
— Смяташ ли своята вяра за единствено права, ефенди? — започна тя странния разговор.
— Разбира се — отвърнах.
— Аз също.
— Ти също ли? — попитах учуден, защото това беше първият път, когато устата на мюсюлманин изричаше пред мен подобно признание.
— Да, ефенди, знам, че само твоята религия е истинска.
— Откъде знаеш?
— От собствени размишления. Първото място, където е имало хора, е бил раят. Там всички създания живеят заедно, без да си причиняват болка едно на друго. Така е пожелал Аллах, затова е истинска само онази религия, която заповядва да бъде така. Това е религията на християните.
— Толкова добре ли я познаваш, та можеш да даваш преценка?
— Не, но веднъж един стар турчин ни разказа за нея. Той ни каза, че вие се молите така: «… И ни прости греховете, както и ние ги прощаваме.» Вярно ли е?
— Да.
— И че във вашата свещена книга е написано: «Господ е любов, а който е в любов, той е в Господ и Господ е в него.» Кажи, и това ли е вярно?
— И това е вярно.
— Значи вашата вяра е истинската… Има ли право един християнин да отвлича девойка?
— Не. Ако го направи, чака го жестоко наказание.
— Виждаш ли, че вашата религия е по-добра от нашата? При вас Абу Саиф не би могъл да ме отвлече и да ме принуди да му стана жена. Познаваш ли историята на тази страна?
— Да.
— Значи знаеш как са издевателствали турците и египтяните над нас, въпреки че сме от една вяра. Те са опозорявали майките ни, а хиляди от бащите ни са набивали на кол, разсичали са ги на четири парчета, изгаряли са ги, отрязвали са им ръцете, краката, носовете и ушите, избождали са им очите, а децата им са смазвали или разкъсвали. Мразя тази вяра, но трябва да я запазя.
— Защо трябва да я запазиш? По всяко време имаш право…
— Замълчи! — прекъсна ме Амша грубо. — Споделям с теб моите мисли, но ти не ме поучавай! И сама знам какво да правя. Ще си отмъстя — ще отмъстя на всички, които ме обидиха.
— И въпреки това мислиш, че религията на любовта е истинската?
— Да. Но трябва ли само аз да обичам и прощавам? Дори и за това, че не мога да влизам в свещения град, ще си отмъстя! Познай как?
— Кажи ми!
— Ти тайно желаеш да посетиш Мека, нали?
— Кой твърди това?
— Отговори ми!
— Наистина бих искал да видя града.
— Това е много опасно. Но аз искам да си отмъстя и ето защо те доведох тук. Ще спазваш ли обичаите, ако идеш в Мека?
— Предпочитам да не го правя.
— Не искаш да обидиш твоята вяра и имаш право. Иди в Мека! Аз ще те чакам тук!
Не беше ли странно? Амша искаше да си отмъсти на исляма, като оскверни свещените му места, карайки един неверник да иде там. Като мисионер трябваше да мога да изпълня една такава задача — разбира се, жертвайки много време и усилия. Но като пътешественик, пропътувал целия свят, ми беше невъзможно.
— Ако минеш през това възвишение, ще видиш града в долината.
— Защо трябва да вървя, не мога ли да яздя?
— Ако влезеш в града върху камила, веднага ще предположат, че си поклонник и ще те наблюдават непрекъснато. Но влезеш ли в Мека пеша, всеки би си помислил, че вече си бил там и само се разхождаш наоколо.
— Ти наистина ли ще ме чакаш?
— Да.
— Колко време?
— Четири часа.
— Много малко.
— Ако се бавиш повече, лесно може да бъдеш разкрит. Ще минеш веднъж по улицата и ще разгледаш Каабата. Това е достатъчно.
Амша имаше право. Все пак добре беше, дето се бях решил да се оставя на случайността да ме води. Станах. Тя посочи оръжията ми.
— Като си сменил ботушите със сандали за тази езда, според тукашните обичаи, съвсем приличаш на местен жител, но носи ли един арабин такива оръжия? Остави ги тук и вместо тях вземи моите.
В първия момент ме обзе съмнение, но нямах никакво основание за подобно нещо. Затова размених пушките си с дългата кремъклийка на дъщерята на шейха и се заизкачвах по възвишението. Като стигнах до върха, видях пред себе си, на разстояние около половин час път, Мека — сгушена между голите, мъртви хълмове на долината. Различих крепостите Джебел Шад и Джияд. Ал Харам, главната джамия, се намираше в южния край на града.