Спуснах се от другата страна на хълма. Дъщерята на Малек ме беше видяла. Това, че бях възседнал хеджина и пристигах с такава скорост, й беше помогнало да отгатне какво става. Тя веднага се метна върху нейната камила и хвана юздите на животното, което бях яздил преди това.
— Кой те разкри? — извика ми Амша, когато бяхме достатъчно близо един до друг, за да се чуваме.
— Абу Саиф.
— Аллах акбар! Преследва ли те подлецът?
— Доста е близо до мен.
— А другите?
— Те са далеч.
— Тогава тръгвай и препускай все направо, покрай хълма и долината.
— Защо?
— Ще видиш.
— Първо трябва да дойда при теб. Дай ми оръжията!
В движение си разменихме пушките, а след това дъщерята на пустинята изостана назад и се скри зад една издадена напред скала. Сега разбрах какви са намеренията й: искаше да приклещи Абу Саиф между нас двамата. След няколко мига той се появи горе на хълма. Нарочно накарах животното малко да забави ход и забелязах, че той удвои усърдието си. Докато се изкачвах по следващия планински склон, той вече се спускаше от другия и минаваше напряко през падината, без да забележи по следите, че тук не съм бил сам. Като стигнах до върха, на хълма зад мен съзрях още няколко преследвачи, а долу моята спътница също вече беше тръгнала. Планът й успя:
Абу Саиф се озова между нас и тъй като Амша не водеше втората камила със себе си, а я беше пуснала свободно да тича след нея, ако той се огледаше, щеше да я помисли за някой от моите преследвачи.
Вече нямаше защо да се страхувам за себе си. Другите преследвачи все повече изоставаха, само трябваше да внимавам да не ни избяга Абу Саиф. Започнах да търся място, от което да мога да сляза от хълмистия терен долу в равнината, но все пак в посока, противоположна на лагера на атайбехите. Затова все повече забавях хода на хеджината.
Измина около три четвърти час, докато най-сетне стигнах до откритата пустиня. Движех се така, че Абу Саиф постоянно да е на малко повече от един изстрел разстояние от мен. Амша тъкмо беше стигнала до подножието на веригата от хълмове, когато в същото време на последното възвишение забелязах да се появява още един преследвач, който сигурно яздеше отлична камила, защото много бързо се приближаваше. Неговото животно далеч превъзхождаше коня на Абу Саиф.
Вече бяха започнали да ме обземат опасения, и то не за мен, а заради моята спътница, когато за свое учудване забелязах, че този ездач свива встрани, като че ли искаше да ни изпревари, описвайки дъга. Внимателно се вгледах към него. Нима беше възможно? Дребосъкът, който седеше върху летящата хеджина, изглеждаше досущ като моя Халеф. Как се беше добрал до това животно и как се бе озовал сред преследвачите ми? Спрях камилата си, за да го огледам още веднъж, и то по-внимателно. Да, това беше Халеф и никой друг. Малчото искаше да ми даде знак да го разпозная и размаха ръце във въздуха, сякаш ловеше лястовици.
Спрях спокойно на място и взех в ръце пушката. Преследвачът ми вече можеше да ме чува.
— Ррреее, Баща на сабята! — извиках му аз. — Стой далеч от мен, иначе ще ти изпратя един куршум.
— Да стоя далеч от теб ли, кучи сине! — изкрещя той. — Жив ще те хвана и ще те заведа в Мека, сквернителю на светини!
Не ми оставаше нищо друго, освен да се прицеля и да стрелям. За да не го раня, взех на мушка гърдите на коня му. Животното се преметна, затисна ездача под себе си и се претърколи няколко пъти върху него, а после умря. Очаквах, че Абу Саиф ще се изправи по най-бързия начин, но не се случи нищо такова. Или се бе наранил, или се преструваше на ранен, за да ме подмами да се приближа. Предпазливо тръгнах и стигнах до него едновременно с Амша. Той лежеше на пясъка със затворени очи и не мърдаше.
— Ефенди, куршумът ти изпревари моя — упрекна ме жената.
— Стрелях по коня. Куршумът ми не е улучвал Бащата на сабята. Но може да си е счупил врата или нещо друго. Ще проверя.
Слязох от седлото и го огледах. Ако нямаше вътрешни наранявания, значи само беше в безсъзнание. Амша извади ятагана си.
— Какво смяташ да правиш? — попитах аз бързо.
— Ще взема главата му.
— Няма да направиш това, защото и аз имам право върху Абу Саиф.
— Моето право е по-отдавна.
— Моето обаче е по-голямо. Аз го повалих.
— Ще го убиеш ли?
— Какво ще направиш, ако не го убия, а го освободя или просто го оставя да лежи тук?
— Така ти се отказваш от правото си и тогава аз ще се възползвам от своето.
— Не се отказвам от моето.
— Хайде да вземем разбойника и ще решим какво да правим с него.
В този момент пристигна и Халеф.