— Машаллах! Сихди, какво направи?
— По-добре ми кажи как се озова тук?
— Тръгнах след теб.
— Виждам. Обясни по-подробно.
— Сихди, знаеш, че имам много пари. За какво да ги нося само в чантата си? Исках да си купя с тях хеджина и отидох при един търговец, който живее в южния край на града. Ханех беше с мен. Докато оглеждах животните му, между които тази хеджина беше най-хубавата, се вдигна страхотен шум. Изтичахме с търговеца навън и чух, че един гяур е осквернил храма и е избягал. Тогава веднага си помислих за теб, сихди, и наистина миг по-късно те съзрях да препускаш към хълма. Всички се тълпяха в двора, за да вземат ездитни животни и да те преследват. Аз направих същото и взех тази хеджина. Първо наредих на Ханех да тръгне към лагера и да разкаже на шейха за случилото се, после хвърлих в краката на търговеца сумата, която вече бяхме уговорили, а той се опитваше да се пазари за още, и препуснах след теб, за да те хвана. Всички други изостанаха. Сега имам и теб, и хеджината.
— Вероятно за съвсем малко пари.
— Няма да спорим за това, сихди.. Преследвачите са все още по петите ни, не можем да останем тук. Какво ще правим с Бащата на сабята и на измамата?
— Ще го завържем върху свободната камила и ще го вземем с нас. Той сигурно ще дойде на себе си.
— И накъде ще бягаме?
— Знам мястото — отвърна Амша. — И ти също го знаеш, Халеф, защото баща ми ти го беше казал, в случай че не можеш да ни намериш повече в лагера.
— Имаш предвид пещерата Атафрах?
— Да, Ханех щеше да те заведе. Само атайбехите знаят къде се намира тази пещера. Ела, помогни ми да завържем пленника!
За шест ръце не беше трудно да качат Абу Саиф върху камилата, която бях яздил от лагера до околностите на града. Всичко, което пленникът имаше в себе си, дъщерята на Малек му взе. После отново се качихме на камилите и препуснахме на югоизток.
Така аз благополучно се отървах. Не мислех, че някога отново ще мога да видя Мека. Но тъй като това все пак се случи, ще си спестя описанието на града и забележителностите му за по-късно.
По пътя Халеф започна да ме упреква.
— Сихди — каза той, — не ти ли бях казал, че нито един неверник няма право да посещава свещения град? За малко да изгубиш живота си.
— Защо отказа да изпълниш молбата ми, като поисках да ми донесеш вода?
— Защото нямах право да я изпълня.
— Е, сега сам си взех вода.
— Ти си бил на свещения кладенец?
— Виж! Това е истинска вода от Зем Зем!
— Аллах керим, сихди! Той те е превърнал в истински правоверен и дори в хаджия. Един гяур не бива да влиза в града. Но който има от водата на Зем Зем, той е хаджия и следователно истински мюсюлманин. Не съм ли ти казвал винаги, че ще приемеш правата вяра дори и да не искаш?
Това беше колкото забавно, толкова и смело схващане за фактическото положение на нещата. Но поне имаше този успех, че мюсюлманската съвест на моя добър Халеф беше успокоена, и реших да не оборвам възгледите му.
Местността около Мека беше изключително безводна и там, където имаше извор, със сигурност се превръщаше в център на някое село или най-малкото във временен лагер. Ние трябваше да избягваме тези места, така че въпреки горещината през деня не можехме да спрем, докато не стигнем до скалистата местност. Следвахме дъщерята на атайбехите през камънаци и сипеи, между масивни каменни блокове, докато най-сетне се добрахме до една цепнатина в скалите, чийто отвор на ширина имаше приблизително размерите на една камила.
— Това е пещерата — каза водачката ни. — Животните също могат да влязат вътре, ако свалим седлата им.
— Тук ли ще останем?
— Да, докато дойде шейхът.
— А той ще дойде ли?
— Сигурно. Ханех го е предупредила. Ако някой от атайбехите не се прибере в лагера, го търсят тук, в тази пещера. Слизайте и ме следвайте!
Абу Саиф отново беше дошъл на себе си, но по време на пътуването не се беше обадил и държеше очите си затворени, внесохме в пещерата най-напред него.
Колкото по-навътре се влизаше в цепнатината, толкова по-широка ставаше тя и накрая се образуваше една кухина, достатъчно голяма, за да побере 40–50 човека и животни. Най-ценното нещо в това скривалище беше водата, която се беше събрала в задната му част. След като подслонихме пленника и камилите на сигурно място, потърсихме навън растящата на големи снопове трева ратам, която притежава чудесното свойство да гори и в прясно състояние също толкова добре, колкото ако е изсушена. Тя ни беше необходима за през нощта, защото през деня не биваше да палим огън, чийто дим лесно можеше да издаде убежището ни.
Впрочем нямаше защо да се притесняваме, че можем да бъдем открити. В по-голямата си част пътят ни преминаваше през толкова камениста почва, че следите ни едва ли щяха да бъдат забелязани.