Като проверявах торбата върху камилата на Абу Саиф, направих странно откритие: тя съдържаше пари, и то съвсем не малка сума.
Животните ни бяха изморени, а и ние също. Пленникът беше здраво завързан, така че можехме да спим. Всъщност с Халеф си поделихме дежурството. Искам да спомена още, че междувременно пак бях обул високите си ботуши, които бяха увити в одеялото, завързано върху дадената ми от атайбехите камила.
И ето че изминаха последните часове на деня и нощта настъпи, На разсъмване аз бях на пост. Вниманието ми бе привлечено от приближаващ се към пещерата шум. Надникнах през цепнатината и видях един мъж, който предпазливо се промъкваше насам. Установих, че е атайбех, и излязох навън.
— Слава на Аллаха, че те виждам, ефенди! — поздрави ме той. — Шейхът ме изпрати да разузная дали сте тук. Сега не е необходимо да се връщам обратно, защото такъв е уговореният знак, ако ви намеря тук.
— Кого смяташ, че можеш да намериш тук освен мен?
— Твоя слуга Халеф, дъщерята на шейха и вероятно Абу Саиф — като пленник.
— Откъде знаеш, че всички те са тук?
— Ефенди, това не е трудно да се отгатне. Ханех се върна в лагера сама с двете камили и ни разказа, че си бил в Мека и си избягал. Дъщерята на Малек тръгна с теб и сигурно не те е изоставила, въпреки че си извършил голям грях. Халеф те е последвал, а нашите съгледвачи намериха зад планините застреляния кон на Абу Саиф, но него самия не са видели. Значи той е при вас.
— Кога ще дойде шейхът? — попитах аз.
— Може би преди да измине и час.
— Тогава влизай!
Воинът не удостои с поглед пленника и веднага легна да спи.
В уреченото време малкият керван се появи пред пещерата, Разтовариха камилите и внесоха всичко вътре. Очаквах да чуя от шейха упреци, но първият му въпрос беше:
— Хвана ли онзи джехеин?
— Да.
— Той тук ли е?
— Цял и невредим.
— Тогава ще го съдим.
Докато се направят всички приготовления, стана обяд. Процесът вече можеше да започне. Преди това обаче с Халеф имахме много странен разговор.
— Сихди, позволи ми да те питам нещо! — помоли той.
— Казвай!
— Нали все още помниш всичко, което записа за мен и Ханех?
— Помня.
— Кога трябва да върна Ханех?
— Щом свърши поклонението.
— Но аз още не съм го завършил.
— Пропуснал ли си нещо?
— От гледна точка на закона нищо, защото в Мека направих каквото трябваше и всичко мина много бързо. Но бих искал да запазя жена си и затова ми хрумна, че един истински хаджия трябва да иде и до Медина.
— Да, така е. А какво казва Ханех за това?
— Сихди, тя ме обича. Повярвай ми — тя сама ми го каза.
— А ти също ли я обичаш?
— Много. Не пише ли, че Аллах е взел едно ребро от Адам и е създал от него Ева? Под това ребро се намира сърцето, значи сърцето на мъжа винаги ще принадлежи на жената.
— Да, но какво ще каже шейх Малек?
— Ето точно това ме безпокои, сихди!
— А други грижи имаш ли?
— Не.
— А аз? Не те ли интересува какво мисля аз?
— О, ти ще ми дадеш твоето съгласие, защото въпреки всичко аз няма да те напусна, докато искаш да остана при теб.
— Да, но една жена не може да скита с нас. Помисли за това!
— Не е необходимо. Аз ще тръгна с теб, а тя ще остане при племето си, докато се върна.
— Халеф, не искам такава жертва от теб. Но щом вие двамата толкова се обичате, ти трябва да направиш всичко възможно да задържиш Ханех. Може би шейхът ще склони да не му я връщаш.
— Сихди, няма да му я върна дори и ако трябва да избягам с нея. О, тя знае, че аз съм Хаджи Омар Бен Хаджи Абул Аб-бас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах, и би отишла с мен на края на света!
Изричайки това самоуверено твърдение, дребосъкът се отдалечи с горда походка. Междувременно всички бяха насядали в кръг, в средата на който бяха сложили Абу Саиф. Приканиха ме да взема участие в разглеждането на делото и аз се настаних до Шейх Малек.
— Ефенди — започна той, — чух да твърдиш, че имаш права над този човек, и знам, че това е истина. Ще ни отстъпиш ли, или заедно с нас ще определиш съдбата му?
— Ще отсъдя заедно с вас, а и Халеф също, защото и той има да отмъщава на Абу Саиф.
— Развържете пленника!
Развързаха го, но той продължи да лежи неподвижно, сякаш бе мъртъв.
— Абу Саиф, изправи се, за да отговаряш пред тези мъже! — заповяда шейхът.
Пленникът обаче продължи да лежи, без дори да отвори очи.