— Мъже, виждате, че той си е изгубил говора. Какво тогава ще разговаряме с него? Абу Саиф знае какво е направил и ние също го знаем. С какво ще помогнат приказките и въпросите? Казвам, че той трябва да умре и да послужи за храна на чакалите, хиените и лешоядите. Който е съгласен с думите ми, да го покаже.
Всички дадоха съгласието си. Само аз смятах да направя възражение, но бях възпрепятстван от нещо непредвидено. При последните думи на шейха пленникът изведнъж се изправи, бързо мина между атайбехите и избяга през входа. Чу се силен вик на изненада, после всички скочиха и хукнаха след него. Единствено аз останах на мястото си. Абу Саиф сигурно много се беше провинил според законите на пустинята и напълно заслужаваше смърт, но все пак за мен беше невъзможно да се произнеса в полза на такова наказание. Може би щеше да успее да избяга. Разбира се, не можехме да останем нито час повече в пещерата.
Дълго стоях сам. Първият, който се върна, беше старият шейх. Беше изостанал от младите мъже.
— Защо не тръгна да го преследваш, ефенди? — попита ме той.
— Защото твоите храбри воини ще го хванат и без моята помощ. Не вярваш ли, че ще успеят?
— Не знам. Абу Саиф е известен бегач. Като излязохме пред пещерата, той вече беше изчезнал. Ако не го настигнем, трябва да се махаме оттук, защото сега знае пещерата ни.
Постепенно започнаха да се връщат все повече и повече мъже. Не бяха видели никъде Бащата на сабята, нито пък бяха забелязали следите му. Малко по-късно дойде и Халеф, а последна се върна Амша. Видях, че ноздрите й потрепваха от гняв. След кратка размяна на мнения се разбра, че никой не е забелязал беглеца. Смайването на атайбехите и обстоятелството, че през тесния проход можеше да го следва само един човек, явно бяха осигурили на Абу Саиф преднина, а теренът навън беше много подходящ за прикриване на следите.
— Чуйте, мъже! — каза шейх Малек. — Той ще издаде скривалището ни. Да тръгваме ли веднага, или да опитаме още веднъж да го хванем, този път яхнали камилите си? Ако обиколим всичко наоколо, може би ще успеем да го открием.
— Няма да бягаме, ще го търсим — гневеше се дъщеря му. Останалите бяха на същото мнение.
— Хайде тогава, оседлайте камилите си и ме последвайте! Който докара беглеца — жив или мъртъв, — ще получи голяма награда.
Тогава Халеф пристъпи напред.
— Аз вече заслужих наградата. Бащата на сабята лежи вън. Мъртъв е.
— Мъртъв ли? — извика шейхът радостно. — Означава ли това, че ти си го убил?
— Да, така е — отвърна Халеф гордо.
— Къде го залови? Говори!
— Трябва да знаеш, шейх Малек, че моят сихди е майстор в боя и в откриването на всякакъв вид асар. Той ми показа как да откривам следите в пясъка, в тревата и по скалите. Казвал ми е също как трябва да се разсъждава при преследване на бегълци. Аз излязох първи след Абу Саиф от пещерата, но той вече беше изчезнал. Най-напред завих наляво, после се спуснах надясно и тъй като от него нямаше и следа, си помислих, че сигурно е проявил съобразителност и като е излязъл от пещерата, веднага се е скрил някъде. Така че започнах да дебна зад скалите и го открих. След кратка борба забих ножа в сърцето му. Ще ви покажа трупа му.
Аз пак останах в пещерата сам, а другите последваха Халеф, за да видят мъртвия Абу Саиф.
Скоро всички се върнаха ликуващи.
— Каква награда искаш? — попита шейх Малек храбрия, дребничък Халеф.
— Идвам от далечна страна, където вече едва ли ще се върна — гласеше отговорът. — Ако ме смяташ за достоен, приеми ме сред своите хора!
— Искаш да станеш атайбех ли? А какво ще каже твоят ефенди?
— Той е съгласен. Нали, сихди?
— Да — взех аз думата. — Присъединявам молбата си към неговата.
— Що се отнася до мен, веднага бих се съгласил — обяви шейхът. — Но първо трябва да попитам тези хора. А приемането на чужд човек в племето е важно нещо, за което е необходимо много време. Имаш ли роднини наблизо?
— Не.
— Заплашен ли си от кръвно отмъщение?
— Не.
— А какъв си — сунит или шиит?
— Привърженик съм на Суна.
— И наистина ли още нямаш нито жена, нито деца?
— Нямам.
— Ако е така, можем веднага да пристъпим към обсъждането.
— А ще подложиш ли и още нещо на обсъждане? — помоли бързо Халеф.
— Какво?
— Сихди, хайде говори ти вместо мен!
Аз станах от пода и заех възможно най-достолепна поза. После започнах речта си:
— Чуй думите ми, шейх, а Аллах да отвори сърцето ти, за да може то да срещне благоволението на волята ти! Аз съм Кара Бен Немзи, емир сред улема и герой във Франкистан. Дойдох в Африка и в тази страна, за да опозная нейните обитатели и да извърша велики дела. За тази цел имах нужда от слуга, който да разбира всички диалекти на Запада и Изтока, да е умен и мъдър и да не се страхува нито от лъвове и пантери, нито пък от хора. Намерих този Хаджи Халеф Омар Бен Хаджи Абул Аббас Ибн Хаджи Дауд ал Госарах и до днес винаги съм бил изключително много доволен от него. Той е силен като глиган, верен като хрътка, умен като фенек и бърз като антилопа. С него сме водили бой над бездните на соленото езеро, пропаднахме в него и успяхме да се спасим. Побеждавали сме животните в степта и пустинята, устояхме на страшния самум, стигали сме дори до нубийската граница и освободихме една пленница, най-хубавото цвете на всички цветя, от властта на нейния мъчител. След това дойдохме в Билад ал Араб, а какво сме преживели тук — вече знаете, а бяхте и свидетели. После Халеф замина с твоята внучка Ханех за Мека. Тя само формално стана негова жена, а той подписа, че отново ще я върне. Но ето че Аллах е водил сърцата им и те се влюбили един в друг и повече не искат да се разделят. Ти си Хаджи Малек Ибн Ахмед Халид Бен Абул Али Абу Абдолатиф ал Ханифи, мъдрият и храбър шейх на тези синове на атайбехите. Твоята проницателност ще ти подскаже, че не бих освободил на драго сърце такъв помощник като Халеф. Но аз желая той да е щастлив и затова отправям към теб молбата да го приемеш в племето на атайбехите и да скъсаш договора, в който е обещал да върне жена си. Знаем, че ще изпълниш тази моя молба, а щом някой ден се върна в родината си, ще разпространявам славата ти и славата на твоите хора из цяла Европа. Иншаллах!