— Кой още ще бъде с нас?
— Колкото иска вие — но по-добре вие, аз, двама слуги.
— Кога тръгвате?
— Вдругиден, утре, днес — все едно!
Едва ли можех да получа по-подходящо предложение. Не се колебах много и тръгнах. Благоразумно поставих условието, че по всяко време ще мога да поема по собствения си път. Сър Дейвид ме заведе на пристанището, където беше акостирал един чуждестранен малък параход, и само след около половин час установих, че едва ли можех да си пожелая по-добър спътник от този англичанин. Той искаше да стреля по лъвове и всевъзможни други диви животни, да посети поклонниците на дявола, а най-много от всичко желаеше да изкопае някой Fowlingsbull (крилат бик), както го наричаше той, и да го подари на Британския музей. Това бяха авантюристични планове, но тъкмо по тази причина спечелиха пълното ми одобрение. По време на пътешествията си бях срещал и още по-странни чудаци от Дейвид Линдси.
За съжаление той не ме пусна да се върна при атайбехите и трябваше да изпратя човек да вземе нещата ми и да съобщи на Халеф накъде тръгвам. Когато мъжът се върна, ми разказа, че Халеф искал да отиде с още един атайбех в земите на шаммарите, за да водят преговори по присъединяването на атайбехите към тях. Щял да вземе моята хе джина и да ме намери.
Новината ми хареса. Фактът, че Халеф беше избран за тази мисия, ми доказваше, че той се радва на особено доверие от страна на шейха. Тръгнахме нагоре по Персийския залив, разгледахме Басра и Багдад, а след това, пътувайки срещу течението на Тигър, стигнахме до мястото, където се намирахме в момента.
Тук Саб ал Асфал се вливаше в Тигър, а двата бряга бяха обрасли с гъста бамбукова джунгла. Както вече казах преди това, нощта настъпваше, но Линдси настояваше да слезем на сушата и да опънем палатки. Нямах особено желание за подобно нещо, но не можех да го оставя сам просто така и го последвах. Екипажът на параходчето се състоеше от четирима души. На разсъмване малкият плавателен съд трябваше да се върне в Багдад и без да вземе под внимание съвета ми, англичанинът реши да разтовари всичко, дори и четирите коня, които беше купил в Багдад.
— По-добре да не правим това, сър Дейвид — предупредих го аз.
— Защо?
— Защото утре на дневна светлина ще стане по-лесно.
— Може и вечерта — плаща добре!
— И ние, и конете сме на по-сигурно място в парахода, отколкото на сушата.
— Тук има ли крадци, разбойници, убийци?
— На арабите никога не бива да се вярва, а не сме и подготвени.
— Няма да им вярваме и ще се подготвим — имаме пушки. Всеки негодник ще бъде застрелян.
Линдси не промени намерението си. Свършихме работата чак след два часа. Двете палатки бяха опънати, а между тях и брега вързахме конете. След като вечеряхме, легнахме да спим. На пост застанах аз, а след мен втори и трети бяха двамата слуги. Самият Линдси пое четвъртото дежурство. Нощта беше чудно хубава, пред нас шумяха водите на широката река, а зад нас се издигаха възвишенията на Джебел Кануке. Блещукащите звезди осветяваха всичко достатъчно добре, но земята, на която се намирах, все пак беше загадка. Нейното минало приличаше на водите на Тигър, изчезващи там долу в сенките на джунглата. С Асирия, Вавилония и Халдея се свързват спомените за всички народи и огромни градове, но тези спомени приличаха на ретроспекцията на една мечта, чиито подробности са забравени.
Когато дежурството ми свърши, събудих единия от прислужниците и му дадох нужните напътствия. Казваше се Бил, беше ирландец и създаваше впечатлението, че силата на мускулите му е трийсет пъти по-голяма от тази на ума му. Усмихваше се под мустак на указанията ми, а после започна да се разхожда напред-назад. Аз заспах.
Когато се събудих, то съвсем не беше по моя воля. Някой ме буташе по ръката. Пред мен стоеше Линдси в сивия си кариран костюм, който беше решил да не сваля дори и в пустинята.
— Сър, събудете се!
Скочих и попитах:
— Случило ли се е нещо?
— Хм… да!
— Какво?
— Неприятно!
— Но какво?
— Конете ги няма!
— Конете ли? Отскубнали ли са се?
— Не знам.
— Тук ли бяха все още, когато вие поехте поста?
— Йес!
— Но нали сте пазели!
— Йес!
— Къде?
— Там.
Сър Дейвид посочи към един самотен хълм, който беше доста далеч от палатките ни.
— Там ли? Защо там?
— Ами там е хълмът с развалините. Отидох заради крилат бик.
— И като се върнахте, конете ги нямаше?
— Йес.
Излязох от палатката и огледах мястото, където бяха вързани конете. Краищата на въжетата бяха все още там; някой ги беше прерязал.