— Сър Дейвид, това са хора!
— Крадци! Трябва умре — непременно умре!
— Тогава съжалявам, но трябва да ви напусна.
— Напуска? Защо?
— Ако ме нападнат, браня кожата си, но не убивам човек без нужда. Мислех, че сте англичанин?
— Уел! Англичанин — няма убива, само коне взема.
— Изглежда, наистина са те.
— Йес. Десет точки — вярно.
— Четири са без ездачи и шест с ездачи.
— Хм. Добър прериен ловец — имал право. Сър Емъри много ще разказва. Остава при мен — добре плати, много добре!
— Точно ли стреляте?
— Хм, доста.
— Тогава елате! Трябва да се дръпнем назад, за да не ни забележат. Ще ги притиснем между хълма и реката. Да повървим още десетина минути на юг: там възвишението е толкова близо до водата, че за противниците ни няма да е възможно да се изплъзнат.
Бързо се спуснахме пак надолу и скоро стигнахме до мястото, което бях посочил. Реката беше обрасла с тръстика и бамбук, а в подножието на хълма се виждаха мимози и висок пелинов храсталак. Имахме възможност да се скрием.
— Сега какво? — попита англичанинът.
— Скрийте се в тръстиката й пуснете крадците да минат покрай вас. Аз ще се промъкна зад мимозите до изхода на тази теснина, а когато крадците се озоват между нас, и двамата ще излезем от прикритията си. Ще стрелям само аз, тъй като вероятно ще се ориентирам по-добре в обстановката, а вие ще употребявате оръжието си само по моя изрична заповед или ако животът ви наистина е в опасност.
— Well, добре, много добре — великолепно приключение!
Той изчезна в тръстиката, а и аз също се отправих към мястото си. След известно време се чу конски тропот. Те идваха. Минаха покрай Линдси, без да предчувстват нещо лошо и без да се огледат. После видях, че англичанинът се появи от тръстиката, и също излязох от прикритието си. Арабите веднага спряха конете си. Пушката ми беше преметната през рамо, държах в ръка само карабината «Хенри».
— Ес селям алейкюм! — казах аз. Приятелският поздрав слиса крадците.
— Алейк — отговори единият от тях. — Какво правиш тук?
— Чакам братята си, за да ми помогнат.
— Да ти помогнат ли? За какво?
— Виждаш, че съм без кон. Как бих могъл да мина така през пустинята? Ти имаш четири коня повече. Няма ли да ми продадеш един от тях?
— Не продаваме нито един от тези коне.
— Чувам, че си любимец на Аллах. Не искаш да ми продадеш този кон само защото твоето добро сърце ти заповядва да ми го подариш.
— Аллах да излекува разума ти! Никога не бих подарил кон.
— О, олицетворение на милосърдието, ти ще опиташ някога четирикратно блаженството на рая, защото явно искаш да ми подариш не само един кон, а и четирите, защото точно толкова ми трябват.
— Аллах керим! (Господ е милостив!) Този човек съвсем е откачил.
— Помисли, братко, че лудите вземат това, което не им се дава доброволно! Огледай се! Може би ще дадеш на онзи там онова, което отказваш на мен.
Едва като видяха англичанина, на арабите им стана ясно какво е положението. Те бързо приготвиха копията си за хвърляне.
— Какво искате? — попита единият.
— Конете, които ни откраднахте на разсъмване.
— Ти наистина си луд! Ако сме ти взели конете, не би могъл да ни настигнеш пеша.
— Мислиш ли? Знаете ли, че тези четири коня са на франките, които са пристигнали с онзи кораб? Как можете да си помислите, че франките ще се оставят да бъдат ограбени безнаказано и че не са по-умни от вас! Знаех, че ще минете по обиколен път покрай реката, преплувах я и пристигнах преди вас. Наистина бяхме измамени. Не искам да проливам човешка кръв, затова ви моля доброволно да върнете конете. После можете да отидете където поискате.
Крадецът се изсмя.
— Вие сте двама, а ние шест.
— Добре! Тогава всеки ще прави каквото му харесва.
— Махни се от пътя! — заплаши арабинът.
Казвайки това, той насочи към мен украсеното си с щраусови пера копие и подкара коня си напред. Вдигнах карабината. Изстрелът изтрещя; конят и ездачът паднаха. За по-малко от минута се прицелих и стрелях още пет пъти. Другите пет коня също паднаха, останаха невредими само нашите четири животни, които бяха вързани заедно. Този, който държеше въжето, го пусна. Използвахме създалата се за момент суматоха, скочихме върху конете и препуснахме.
Зад нас се чуха гневните викове на арабите. Но ние дори не им обърнахме внимание, а смеейки се, оправяхме поводите на конете си.
— Прекрасно, великолепно, хубаво приключение — струва колкото сто коня! Ние двама — те шест, те ни взеха четири коня, ние на тях шест — отлично, чудесно! — ликуваше Линдси.