— Истинско щастие е, че всичко мина така успешно и хубаво, сър Дейвид. Ако конете ни се бяха изплашили, нямаше да можем да се измъкнем толкова бързо, а можехме да получим и някой и друг куршум.
— А ще заобикаляме ли, или ще яздим направо?
— Направо. Познаваме конете си, ще успеем да минем.
За кратко време отново стигнахме до палатките си, а малко след пристигането ни параходът потегли. Останахме сами в пустинята.
Линдси искаше да вземе много багаж, а също и хранителни продукти, но аз промених намеренията му. Щом някой иска да опознае една страна, трябва да се задоволява с това, което има в нея. Впрочем боеприпасите ни бяха предостатъчни, а туй беше главното. Пък и англичанинът разполагаше с доста пари, които можеха да ни стигнат за покриване на разходите по пътуванията за няколко години.
— Сега само на Тигър — каза той. — Веднага копае за крилат бик и други антики!
Добрият човек сигурно много беше чел и слушал за разкопките при Корсабад, Кара Коюнли, Хаман Али, Нимруд, Ески Кушаф и Ал Хадр и беше стигнал до мисълта и той от своя страна да обогати Британския музей, та по този начин да се прочуе.
— Веднага ли? — попитах аз. — Няма да стане.
— Защо няма да стане? Имам мотика с мен.
— С тази мотика няма да можете да направите кой знае колко. А който иска да копае тук, първо трябва да преговаря с правителството…
— Правителството ли? С кое?
— С турското.
— Ами! Ниневия принадлежала ли е на турците?
— Наистина не е, защото тогава за турците и дума не е ставало. Но сега развалините се намират в пределите на турската държава, въпреки че ръката на султана не е особено могъща по тези места. Същинските господари тук са арабските номади и който иска да копае, първо трябва да установи приятелски отношения с тях, защото иначе няма да е сигурен нито за имуществото си, нито за живота си. Затова ви и посъветвах да вземете подаръци за вождовете на племената.
— Копринените дрехи?
— Да. Тук те се търсят особено много и заемат малко място в багажа.
— Уел, тогава хайде да създава приятелски отношения, но веднага, незабавно, нали?
— Аз съм насреща. Само се питам на кой шейх най-напред да направим посещение.
— Отгатва!
— Най-могъщото племе в околността е аш шаммар. Но пасищата им са много нависоко по южните склонове на Синджар планина и на десния бряг на западна Уади Сарсар.
— На какво разстояние е Синджар?
— Повече от един градус географска ширина. Почти двеста километра.
— Много далеч. А какви други араби има тук?
— Обеидите, абу салман, абу фархан и други. Но трябва да разберем къде точно се намират тези племена, защото са чергарски и непрекъснато са на път. Щом стадата им опасат мястото, вдигат шатрите и продължават нататък. Затова често отделните племена живеят в кървава вражда помежду си. Ето защо трябва взаимно да се отбягват, което допринася за чергарския им начин на живот.
— Хубав живот. Много приключения, много развалини намира, много изкопава — отлично, превъзходно!
— Най-добре е да тръгнем навътре в пустинята и да попитаме първия срещнат бедуин къде се намира най-близкото племе.
— Добре — много хубаво! Да тръгваме още сега и да питаме!
— Днес ще трябва все още да останем тук.
— Остава и не копае? Не — не може. Вдига палатки и заминава!
Бях принуден да се подчиня на желанието му, а още повече, като си помислех за неотдавнашната неприятна среща, си казвах, че е по-добре да напуснем това място. И така, свихме леките палатки, които щяха да носят конете на слугите, яхнахме животните и се отправихме на път към езерото Сабака.
Чудесно беше да се язди през покритата с цветя степ. При всяка крачка на конете към нас се издигаха нови благоухания. С тази местност не можех да сравня дори и най-нежната и свежа савана на Северна Америка. Оказа се, че посоката, която сме поели, е сполучливо избрана, защото само след час забелязахме яздещи към нас конници. Изглеждаха великолепно с развяващите се наметала и щраусови пера. Те препускаха към нас с диви викове.
— Те крещят. Ще нападнат ли? — попита англичанинът.
— Не. Това е начинът, по който тези хора поздравяват. И ако някой прояви нерешителност в този случай, го смятат за страхливец.
— Уел. Няма да бъдем страхливци.
Линдси още не бе изрекъл последната дума и не бе успял да примигне, когато единият от арабите вече се целеше с острия връх на копието си в гърдите му и го отклони в последния миг, обръщайки коня си, преди острието да го докосне.
— Ес селям алейкюм! Накъде сте тръгнали? — поздрави единият.