— Мархаба — добре дошли! — отвърнах аз. — От кое племе сте?
— От племето на хадедихните, което се числи към големия народ на шаммар.
— Как се казва твоят шейх?
— Името му е Мохамед Емин.
— Станът му далеч ли е оттук?
— Ако искате да отидете при него, ще ви придружим.
Хората от племето хадедихни обърнаха конете си и тръгнаха с нас. Докато ние — със слугите след нас — седяхме достопочтено върху седлата си, те обикаляха в широки кръгове около нас, за да ни покажат ездаческото си изкуство. Най-майсторският им номер беше внезапно спиране посред бесен бяг, при което обаче конете много бързо се изтощават и лесно могат да се осакатят. Смятам, че имам право да твърдя, че един индианец с мустанг ги превъзхожда във всяко едно отношение. На англичанина му допадна демонстративната езда на тези хора.
— Великолепно! Хм, аз не мога така — бих си счупил врата!
— Виждал съм и по-добри ездачи.
— Ами! Къде?
— Една езда на живот и смърт в американската девствена гора, по някоя замръзнала река, когато конят не е подкован, или в някой каменист каньон е нещо съвсем друго.
— Хм. Ще отида и в Америка — язди в девствена гора, по заледена река, в каньон, хубаво приключение — великолепно! Какво казват тези хора?
— Те ни поздравяват и питат за целта на нашата езда. Ще ни заведат при техния шейх. Той се казва Мохамед Емин и е вожд на хадедихните.
— Храбри хора ли са?
— Всички те се обявяват за храбри и до известна степен са такива. Истинско чудо, нали? Тук жената трябва да върши всичко, а мъжът не прави нищо друго, освен да язди, да пуши, да граби, да се бие, да клюкарства и да мързелува.
— Хубав живот — чудесно. Иска бъде шейх. Много копае, намира няколко крилати бикове и изпраща в Лондон… хм!
Степта ставаше все по-оживена и ние забелязахме, че се приближаваме към хадедихните. Като пристигнахме, повечето от тях бяха в движение. Не е възможно да се опише гледката, която човек вижда при едно арабско племе по време на преместването му към ново пасище. Вече бях пребродил Сахара и голяма част от арабските страни и бях опознал много племена на западните араби. Но тук ми се предлагаше съвсем различна гледка. Разликата, съществуваща между оазисите на Сахара и Синеар, може да се наблюдава в живота и във всички отношения между техните обитатели. Яздехме през една почти безкрайна равнина, която нямаше никаква прилика с оазисите на пустинята. Тя повече напомняше огромен саванен килим само от цветя. Страшният самум явно не беше вилнял по тези места, нямаше и следа от движещи се дюни. Не се виждаха пустини, пресъхнали долини и човек би могъл да си помисли, че тук фата моргана няма властта да си играе с уморения самотен пътник. Просторната равнина се беше окичила с благоуханен живот, а и у хората не се забелязваше и следа от онова настроение в пустинята, от което иначе никой не можеше да се избави на запад от Нил. Над тези пъстри полета се разстилаха цветове, които ни най-малко не напомняха на изпепеляващия, при това често кърваво-мрачен и мъртвешки огън на голямата пустиня.
Намирахме се сред стада от овце и камили, наброяващи хиляди глави. Докъдето стигаше погледът — надясно и наляво, — пред нас и зад нас се люлееше море от пасящи и движещи се животни. Видяхме дълги редици от волове и магарета, натоварени с черни палатки, шарени рогозки, огромни казани и всякакви други вещи. Върху тези планини от предмети бяха завързани възрастни мъже и жени, които вече не бяха в състояние да вървят или да се задържат върху седлото без помощ. Върху някои от животните имаше и малки деца, закрепени в кошниците върху седлата така, че само главите им се показваха отгоре. За запазване на равновесието от другата страна товарното животно носеше малки агънца и козлета, които, блеейки и врещейки, поглеждаха отгоре. После следваха момичета, облечени само в плътно прилепнали арабски ризи; майки с деца на раменете, момчета, подкарали пред себе си овце, мъже върху едногърби камили, повели редом със себе си за поводите расовите си коне; и най-накрая многобройни ездачи, които препускаха из равнината, въоръжени с украсени с пера копия, и гонеха изоставащите животни, които не искаха да се покорят на реда в шествието.
Неповторима гледка представляваха ездитните камили, определени да носят върху себе си знатните дами. Често бях виждал в Сахара джемали, които носеха жените в подобни на люлки кошници, но тук още не бях срещал подобно приспособление.
Пред и зад гърбиците на камилата се слагат напречно два дълги пръта, чиито краища са събрани и завързани един за друг с кожени върви или въжета. Тази конструкция е украсена с ресни и пискюли от вълна във всички цветове, с нанизи от миди и перли. По същия начин са нагиздени и седлото, и поводите от двете страни на камилата. Върху гърбиците като трон е поставено едно състоящо се от летви и облечено в плат приспособление, което много прилича на будка и е окичено с всякакви пискюли и висулки. В тази «наблюдателна кула» седи дамата. Една такава фигура е доста висока, а щом се появи в полезрението на човек, поради люлеещата се походка на камилата би могла да бъде взета за огромна пеперуда или гигантско водно конче, което разтваря и прибира крила.