— Как?
— Гледайте какво ще направя аз!
Бръкнах в юфката и пъхнах в устата на шейха част от нея. Още не я беше глътнал, когато Дейвид Линдси гребна от течното масло и му набута една шепа. Случи се нещо, което не бях очаквал от шейха като мюсюлманин: той прие подарък от един неверник без съпротива. Във всеки случай той си запазваше правото по-късно да се измие и отново да се пречисти с по-дълго или по-кратко постене.
Докато шейхът хранеше нас двамата по този начин, аз щедро разпределях моите дажби сред останалите. Те смятаха това за голямо облагодетелстване и подлагаха уста с видимо удоволствие. Скоро от храната не остана нищо.
Тогава шейхът силно плесна с ръце. Донесоха една суни. Това е огромна, украсена с рисунки и надписи паница, чийто диаметър е над метър и половина. Беше пълна с биргани — смесица от ориз с овнешко, плуващо в разтопено масло. Последва уара маши, ястие от резенчета овнешко с много подправки, сетне донесоха кебап — малки, печени на дървени клечки парченца месо, а също и кима — варено месо, нарове, ябълки, дюли, и най-накрая рахат — захарен сладкиш, подобен на тези, които и ние често си похапваме за десерт.
Най-накрая ли казах.! О, не! Защото, когато си мислех, че яденето вече е приключило, донесоха още едно основно ястие: цял печен на шиш овен. Повече не можех да ям.
— Ал хамдулиллях! — извиках аз след това, измих ръцете си в гърнето с вода и ги избърсах в дрехата си.
Това беше знак, че повече няма да ям. На трапезата ориенталецът не признава досадното подканване към госта да си взема. Щом някой каже своето «ал хамд» , повече не го измъчват с подкани. Англичанинът забеляза това.
— Ал хамдулиллях! — извика и той, бръкна с ръце във водата, но след това смутено ги погледна.
Шейхът забеляза и му поднесе своя хаик.
— Кажи на приятеля си — обърна се той към мен, — че може да избърше ръцете си в моята дреха! Англичаните не разбират много от чистота, защото нямат такава дреха, в която да се бършат.
Предадох на Линдси предложението на шейха и той с най-голяма готовност се възползва от него.
После опитахме ракията, а след нея на всеки от нас беше поднесено кафе и по една лула. Едва тогава шейхът започна да ме представя на хората си.
— Чуйте, мъже от племето хадедихни аш шаммар! Този човек е герой от Европа. Името му е…
— Кара Бен Немзи — прекъснах го аз.
— Да, името му е Кара Бен Немзи ефенди. Той е най-великият воин на своята страна и най-мъдрият учен на своя народ. Обикаля из всички страни, за да търси приключения. Нека чуем дали му харесва да тръгне с нас срещу нашите врагове!
Това неочаквано ме постави в особено положение. Какво да отговоря? Защото от насочените към мен погледи се виждаше, че очакват от мен отговор. Реших бързо.
— Ще се боря за правото и доброто, срещу всичко, което е несправедливо и неправилно — отговорих аз. — Имате подкрепата ми. Преди това обаче трябва да заведа този мъж, мой приятел, там, където съм му обещал.
— Къде?
— Ще ви обясня. Преди много хиляди години по тези земи е живял един народ, който е имал големи градове и прекрасни дворци. Народът е загинал, а градовете и дворците му лежат засипани под земята. Който разкопае надълбоко, може да види и да научи как е изглеждало всичко преди хилядолетия и моят приятел иска да направи точно това. Той желае да търси в земята старинни знаци и надписи, за да ги разгадае и прочете.
— А злато, което да вземе със себе си? — намеси се шейхът.
— Не — отвърнах му аз. — Линдси е богат, има толкова злато и сребро, колкото му е необходимо. Търси само надписи и подобни неща. Всичко друго англичанинът ще остави на обитателите на тези земи.
— А ти какво ще правиш?
— Трябва да го заведа на такова място, където той ще намери търсеното.
— За това чужденецът няма нужда от теб и в такъв случай ти би могъл да тръгнеш с нас на бой. Ние самите ще му покажем такива места. Цялата страна е осеяна с развалини.
— Но ако не съм с него, той няма да може да разговаря с никого. Вие не разбирате неговия език, а той не говори вашия.
— Тогава ще трябва първо да дойде да се бие с нас, а след това ще ви покажем много места, където можете да намерите колкото искате надписи и подобни неща.
Линдси забеляза, че говорим за него.
— Какво казват те? — осведоми се той.
— Питат ме какво търсите тук.
— Казахте ли им, сър?
— Да.
— Е?
— Ще ви покажат антики. Но не мога да остана с вас.
— А какво друго ще прави?
— Ще тръгна Да се бия заедно с тях. Смятат ме за голям храбрец.
— Хм! Но аз не разбирам тези хора.