Те бяха почти всички тук, насядали на обща трапеза, като голямо семейство. Начело — директорът на театъра, тъмнолик, посивял мъж, с типично, набраздено лице на стар актьор. Сложил рогови очила, той подробно изучаваше листа за ястията с израз на досада и презрение. До него беше жена му — ослепително руса, но с тъмни, подсенени очи, досъщ прилична на големите копринени кукли. Лице на Пиеро и на порочно момиче. Съпругът очевидно бе трагикът на трупата, тя — героиня за фатални роли. Помежду им три-четиригодишно момиченце, навярно тяхно дете, с вързана на шията кърпа, удряше с лъжица чинията си и хленчеше разглезено. По-нататък идеше друга двойка: тънък, плешив, безцветен човек, с ненормално изпъкнало напред чело и черноока, повехнала вече жена, с огромен бюст, изкуствена бенка над устната и стъклена огърлица. Това бяха резоньорът и жена му — някогашна „тигрица на сцената“, сега артистка за втори роли.
Директорът вдигна глава от листа, изгледа наоколо си и басът му прозвуча над масата:
— А къде, sapristi, е Жан?
— От един час си връзва връзката горе — обади се един къс, набит човек с месесто лице. Той седеше на ъгъла, чупеше сухи хапки и ги гълташе в очакване на яденето. Това беше комикът на трупата. От време на време той правеше смешна гримаса към детето, което веднага му се изплезваше. До него, на отсрещната страна, бе наивката — моята съседка. Сега можах по-добре да я разгледам. Закръглена, усмихната, със зеленикави очи и чипо носле, тя тропаше по детски с крака под масата, бъбреше непрестанно, поправяйки рошавите си коси, и оставяше впечатление на пухкаво, весело котенце. Само гласът — малко дрезгав, алтов глас — и не твърде свежата кожа на бузите й издаваха една младост, която преди време си отиваше. До нея бяха насядали трите дългокраки момичета от „балетния ансамбъл“.
Вътрешната врата, която водеше за горе, се отвори и въпросният Жан — първият любовник на трупата — се яви. Той спря пред огледалото — висок момък, с напомадени коси и остро лице, сякаш цялото му лице беше само профил, — поправи папийона си още веднъж, връцна се към масата и пропя изтънко:
— Mahlzeit.
После фамилиарно разбута балерините, седна помежду им, смигна на наивката, която му отвърна със същото, и зачука по чинията си:
— Ало! Персонал! Един вермут! Сек!
След това разтърка ръце над масата и отново пропя с тънкия си глас:
— Божичко! Пак почва!… — запуши ушите си наивката и затропа под масата: — Моля ви се, дайте му нещо да яде, да пие — само да млъкне!
Младежът премрежи очи, протегна ръка към нея и продължи:
— Стига бре! — викна престорено-сърдито момичето.
Но другият продължаваше:
Той спря, изблещи се, грабна вермута и го глътна с мляскане. После щипна една от балерините и разгъна кърпата за ядене. Никой не му обръщаше внимание, сега всички бяха вече съсредоточени в чиниите си.
Обядът се точеше така — бавен, шумно-афектиран, поради вниманието на околните маси. Възмущаваха се от ястията, от виното, поръчваха специални порции и все пак челюстите непрекъснато работеха, раздвижвайки целите лица чак до скулите. От време на време гласът на директора се издигаше над масата и покриваше глъчката със своята плътна звучност. Говореха нарочно високо — за минали спектакли („Знаменито!“), за артисти от столицата, които назоваваха снизходително и интимно с техните умалителни имена, за гуляи в столичните заведения, в които бяха пръскали луди пари за шампанско, за жени, за автомобили…
Вън, на тротоара до прозореца, се въртяха двама-трима ученици, надзъртаха през стъклата и в очите им гореше скрито въжделение и почит.
По едно време от улицата пристигна измокрен, гологлав момък, с остра, щръкнала коса, в тънко палто, изнищено на ръкавите. Той носеше под мишница навито боядисано платно и дървен меч. Спря пред директора и му докладва нещо. Заедно с онзи на касата това бяха останалите членове на трупата, които изпълняваха най-разнообразни служби: домакини, художници, инспициенти и когато потрябва — артисти.
— Добре, свършвай по-скоро, че ела после с Орловски да се нахраните — нареди шефът.
Човекът отново излезе. Дъждът се бе засилил, сегиз-тогиз някой минувач притичваше край стените или селянин с обърнат кожух прекосяваше площада.