Тук беше задимено, топло, сънливо-шумно. Времето сякаш бе спряло. Някаква гъста тегота се спускаше от потона и потопяваше всичко — нещата, хората, звуковете. Би казал човек, че целият останал свят отдавна е угаснал, удавен във влага, и това тясно помещение тук се носеше бавно нанякъде като загубена лодка, бог знае де, в дрезгавината на един полуден, който нямаше край. Отсреща, на дългата маса, бъбреха, избухваха смехове, ръкомахаха. Но тъкмо това, повече от всичко наоколо, изглеждаше призрачно, неистинско, някаква лоша измислица, която напразно се мъчеше да стане живот. Тия прости уморени лица, тия евтини облекла с претенции на шик, тия гръмогласни, измислени имена, с които те се наричаха един друг, тия уста, раздвижени от непобедим апетит, които дъвчеха между два залъка имената на Моиси, на Дузе, на Шаляпин — всичко това бяха гримаси от жестока гротеска, една абсурдна игра, която се повтаря всеки ден и смисълът на която не можеше да се проумее.
Аз скочих, отидох до вратата. Мина една кола със содени шишета. В съседната бръснарница едно канарче се убиваше да пее. Денят не беше весел, наистина!
След малко градският часовник удари два, учрежденията се отваряха. Тръгнах да върша работата си и скоро всичко се изтри от съзнанието ми.
Привечер дъждът престана. По главната улица се размърдаха хора. Пред читалището блесна глобус, представлението за гарнизона и за учащи бе почнало рано. Вечерях и понеже нямаше какво да се прави, тръгнах и дълго скитах из каменливите криви улички. Преди да се прибера, отбих се отново в ресторана, да пия кафе и да мине време.
Представлението се бе свършило и артистите вечеряха. Уморени, но още възбудени, с неизчистен грим, сега те бяха по-малко шумни. Към тях се бяха прикомандировали двама поручици, които също вечеряха и поръчваха питиета и цигари. Полека-лека настроението се повиши. Съпругата на директора загадъчно се усмихваше, моята съседка буташе с коляно единия офицер и викаше: „Екс!“ „Балетният ансамбъл“, кръстосал крак върху крак, пускаше колелца дим. Когато се качих в стаята си, отдолу дълго още се чуваха смехове и звън на чаши.
Събуди ме някаква странна, заглушена мелодия. Отначало не можех да разбера. В стаята нямаше никого. Погледнах през прозореца — вън се беше настанил един нов прихлупен ден. Мелодията продължаваше. Ослушах се и разбрах: идеше през стената, от съседната стая. Сипкав женски глас извиваше не високо простичка, еднообразна, унила песен. Моята съседка бе станала, тропаше с токчетата си из стаята и пееше. То беше една известна, „шлагерна“ песничка, безвкусно сантиментална — някаква самота, която се оплакваше сама на себе си в пошли думи и съзвучия — напълно отговарящи на хотелската стая и на мократа есенна сутрин в тоя град. От време на време песента се прекъсваше от висока въздишка, после отново почваше. Имаше в тоя разбит, дрезгав глас нещо, от което полуздрачът в стаята се сгъстяваше повече и потонът като че слизаше и натискаше главата.
Неочаквано мелодията се пресече и в същия миг се превърна в бурно, неудържимо ридание. Сетне леглото изпращя под тежестта на тяло, което се строполява, и риданията продължиха — ту заглушени, ту по-силни. Аз скочих. Чувствуваше се, че тоя плач иде от най-последните дълбочини, че всяка отделна частица ридае, разкъсвана от отчаяние, което вилнее, помита и не оставя след себе си нищо. Изправен в недоумение сред стаята, не знаех какво да правя. Всъщност не можех и нищо да сторя. Но какво ставаше оттатък?…
Целият хотел мълчеше в тоя ранен час, никакъв шум. Само вън в коридора чешмата капеше отмерено и напевно и една кола претрополя долу и отмина. А тук, зад стената, момичето продължаваше да се души от ридания, като че искаше и нямаше сили да спре тоя стихиен плач, в който се разрешаваше някаква огромна, премазваща мъка. Не зная колко време продължи така. Постепенно хълцанията станаха по-кратки и бързи, като спазми, преминаха в тихо стенание, докато най-сетне се чу една въздишка и всичко затихна. След няколко минути леглото скръцна, стъпките отново се чуха, по-бавни, затракаха пак кутийки — навярно кризата бе преминала. Пазейки да не вдигам шум, аз бързо се измъкнах и слязох долу.
Денят беше пазарен. По разкаляната улица се нижеха коли с мокри чергила, товари дърва, селяни, които караха телета към кланицата, селянки с торба чушки или някое черно пиле под мишница — всичката оная селска беднота, която най-остро проличава в града.
Когато се връщах за обяд, още отдалеч забелязах пред ресторана някакво особено движение. Група хора се бяха спрели до вратата, говореха ниско, сочеха към стаите, клатеха глави. Вътре на дългата маса, сгушени като изплашени животинчета, трите балеринки с кърпички в ръце тихо плачеха. Нещо се бе случило. Зад тезгяха съдържателят, по-оживен от друг път, разказваше на двамина любопитни. Приближих се и аз. Наистина нещо лошо се бе случило: тая заран малката артистка от съседната стая се бе отровила… До късно тя не излязла от стаята си. Когато я потърсили и влезли вътре — била вече изстинала. На леглото й намерили стъкълце от някакво лекарство. Отнесли я в болницата, но там само констатирали смъртта. Защо? Как?… Никой нищо не знаел. Не оставила ни една дума. „Снощи до късно бяха тук. Тя беше най-весела от всички — обясняваше човекът. После сви с недоумение рамене и се подсмихна: — А бе, артисти…“