Другарите на момичето, замаяни, като че изведнъж остарели, влизаха, излизаха, качваха се горе, отново идеха, изхлипваха съвсем неочаквано, сядаха тук-там и гледаха с невиждащи очи. Директорът, небръснат и още по-тъмен, пушеше цигара след цигара и устните му трепереха като на дете.
Привечер, с подути очи и отрупани с гергини, жените се упътиха за болницата. На шиите си бяха вързали малки парчета черен креп. Напред вървяха двете артистки, след тях трите балерини, хванати подръка. Тук нямаше сега нищо от снимките по афишите: това бяха куп бедни, разплакани жени, които отиват с цветя и вощеници при мъртвец. Една от балеринките беше с бели обувки — навярно те бяха единствените й.
За вечеря голямата маса остана празна. Събрани в другия край на ресторана, мъжете пиеха ракия, мълчеха и пушеха. Жените ги нямаше.
Аз останах долу, докато почнаха да гасят лампите. Бог знае как щеше да се спи тая нощ.
На другата заран тръгнах рано за гарата. Студен вятър гонеше облаците. На изток небето се мъчеше да светне, но не можеше. По улиците хора бързаха за работа. Един училищен звънец биеше надалече. Пред магазина за галантерия и погребални предмети стоеше, вдигнал яката на изтритото си палтенце, момъкът с щръкналата коса от трупата, който се грижеше за реквизита. Той държеше в ръка симид и закусваше. Един дървен кръст бе изправен до стената и продавачът рисуваше с тънка четчица златни букви по него. Улицата закриви, изведнъж се разтвори и в дъното се показа червеното здание на станцията. Скоро влакът пристигна, постоя три минути и отново потегли. На първия завой градчето се завъртя в мъглата и изчезна.
1935