— Взели сте неподходящ човек — каза Барън. — Там ви е била грешката. Ако не е бил той, щели сте да успеете.
— Никога! — И Клани поклати глава. — През първите няколко дни и аз разсъждавах по същия начин — че стана така, защото Макайвърс сбърка, че той е виновен. Но това не е истина: Макайвърс просто беше невъздържан, безразсъден и много храбър. И толкова.
— Но е вземал погрешни решения, нали?
— Тъкмо обратното. Трябваше да завършим в предвидения срок, дори ако това ни струваше живота, защото в противен случай щяхме наистина да умрем.
— Но един такъв човек…
— Човек като Макайвърс е необходим. Не го ли разбираш? Бяхме победени от Слънцето и от повърхността на планетата. Били сме обречени оше от деня на тръгването си. — И Клани се наведе напред, а очите му ме гледаха умолително. — Не го проумявахме, но е така. Има места, където хората не могат да виреят, има условия, които човек не може да понесе. На другите се наложи да умрат, за да го осъзнаят. Аз имах късмет и се завърнах. Опитвам се обаче да ти обясня това, което научих: никой никога няма да прекоси Светлата страна!
— Ние ще успеем — каза Барън. — Е, няма да е като на излет, но ще успеем!
— Да речем, че успеете — изведнъж подхвърли Клани. — Да речем, че аз греша и вие наистина успеете. Какво ще стане после? Какво следва по-нататък?
— Слънцето — каза Барън.
Клани бавно кимна.
— Да. Така е, друго няма. — И се изсмя. — Довиждане, Барън. Хубаво си поприказвахме, благодаря ти за вниманието, стига толкова.
Когато Клани се изправяше, Барън го улови за китката на ръката.
— Само още нещо ще те попитам. Клани. Защо дойде тук?
— За да се помъча да те разубедя, иначе ще загинеш — отвърна Клани.
— Голям лъжец си.
Дълго време Клани го гледа втренчено. После се отпусна на стола. По сините му очи си личеше, че е съкрушен, но в тях се таеше и нещо друго.
— Е? — попита го отново Барън.
Питър Клани безпомощно разпери ръце.
— Кога тръгваш, Барън? Искам да ме вземеш със себе си.