Майора сви рамене.
— Е, няма съмнение, че опасностите дебнат. Обаче единственият начин, по който могат да се избегнат, е да минем през полюса, а така ще се забавим с дни, пък и няма гаранция, че на запад е по-спокойно. Все пак бихме могли да намалим опасността, ако открием проход в тази планинска верига и поемем право на изток…
Струваше ми се, че колкото по-дълго обсъждахме проблема, толкова повече се отдалечавахме от вземането на решение. Знаехме, че на Светлата страна има активни вулкани, вулкани имаше дори на Тъмната страна, макар че там активните процеси на повърхността бяха доста забавени и локализирани.
Но на Светлата страна съществуваха проблеми и с атмосферата. Имаше атмосфера, имаше и постоянен атмосферен поток от Светлата към Тъмната страна, но не беше много силен: по-леките газове бяха достигнали пределна скорост и бяха изчезнали от Светлата страна преди хиляди години, но оставаха въглеродният двуокис, азотът и следи от някои други по-тежки газове. Имаше и изобилие от серни пари, както и от серовъглерод и серен двуокис.
Въздушният поток се придвижваше към Тъмната страна, където се кондензираше и донасяше достатъчно вулканична пепел, за да може Сандърсън да вземе проби, по които да изчисли дълбочината и естеството на процесите по повърхността на Светлата страна. Номерът беше да намерим проход, където, доколкото може, да избегнем разместването на пластовете. Но и при последните анализи се оказа, че едва се докосваме до повърхността. Единственият начин да открием как стоят нещата можеше да стане само на място.
В края на третия ден Макайвърс долетя с товарна ракета от Венера. Закъснял с няколко часа за кораба, който бяхме взели ние с Майора, и се изхитрил да отиде до Венера с надеждата, че ще се прехвърли оттам. Не изглеждаше много притеснен от случилото се, сякаш това бе обичайният начин, по който вършеше нещата, и не можеше да разбере защо другите толкова се вълнуват.
Беше висок и строен човек с дълга къдрава коса, преждевременно побеляла, и с очи, по които си личеше, че е алпинист: полузатворени, сънливи и едва ли не лениви, те внезапно се оживяваха. Никога не стоеше на едно място — непрекъснато се движеше, непрекъснато правеше нещо с ръцете си, говореше или крачеше насам-натам.
Майора явно реши да не повдига въпроса за пристигането му. Имаше да се вършат още неща, а след час проверихме за последен път налягането в скафандрите. Вечерта Стоун и Макайвърс се държаха като неразделни другари и всичко беше приготвено да тръгнем рано след кратка почивка.
— И това е била първата ви голяма грешка — каза Барън, като допи чашата си и даде знак на келнера да донесе още.
Питър Клани повдигна учудено вежди.
— Макайвърс ли имаш предвид?
— Разбира се.
Клани сви рамене и хвърли поглед към масичките наоколо, където цареше тишина.
— В такива места се навъртат всякакви чудаци, така че на пръв поглед и някои от най-способните хора може да ти се видят неподходящи. Както и да е, в онзи момент човешките характери не бяха най-големият ни проблем. На първо място се притеснявахме за екипировката, а на второ — за пътя.
Барън кимна с разбиране.
— От какъв тип бяха скафандрите ви?
— С най-добрата изолация, която някога е правена — отвърна Клани. — Уплътнени отвътре с подобие на фибростъкло, за да се избегнат неудобствата на стъкления памук, както и с охладителна система и кислороден запас, който зареждахме от всъдеходите на всеки осем часа. Отвън имаше нанесен мономолекулярен хромов слой, който отразяваше светлината, поради което приличахме на лъскави коледни дръвчета. Между двата слоя оставаше сантиметър и нещо дебел пласт атмосферен въздух под налягане. С контролни термоелементи, разбира се — при температура плюс 410 градуса нямаше да отиде много време, за да се опечем и да станем на въглени, ако скафандрите издишаха някъде.
— А всъдеходите?
— И те бяха изолирани, но не разчитахме много, че ще представляват защита.
— Така ли? А защо? — възкликна Барън.
— По-често щяхме да се намираме навън. Те ни осигуряваха подвижност и бяха натоварени с припасите ни, но знаехме, че щяхме да напредваме главно пешком. — И Клани горчиво се усмихна. — А това означава, че между телата ни и температурата на повърхността, където оловото тече като вода, цинкът почти е достигнал точката си на топене, а езерцата със сяра димят в сенките като котли с овесена каша над лагерен огън, се намираха само два сантиметра от фибростъкло и един сантиметър въздух.
Барън облиза устни. Пръстите му галеха хладната запотена чаша, когато я оставяше на застланата с покривка маса.