Осемчасовият преход беше изнурителен и затова спахме лошо. Когато отново потеглихме, движехме се още по-бавно: пъплехме по обширното равно плато, като се промъквахме из лабиринта от зейнали пукнатини. Лъкатушехме напред-назад и гледахме винаги да има твърда скала под машините. Видимостта бе намалена заради жълтите пари, които се издигаха от пукнатините, така че видях пропастта едва когато стигнах почти до нея. Имаше дълбок разлом, където платото пропадаше най-малко два метра надолу.
Извиках, за да предупредя останалите. После предпазливо придвижих напред всъдехода и огледах пукнатината. Беше дълбока и широка. Придвижих се петдесетина метра наляво, после завих надясно.
Имаше само едно място, където, изглежда, можехме да прекосим — дълга и тясна издатина от сива маса, която пресичаше част от разлома и напомняше на наклонен улей. Още докато наблюдавах, усетих, че земята под всъдехода трепери, и видях, че издатината се отмести с близо метър.
В шлемофона прозвуча гласът на Майора:
— Какво смяташ, Питър?
— Просто не знам. Тук повърхността е като езеро пред буря — извиках аз в отговор.
— А издатината?
Поколебах се.
— Страх ме с от нея, Майоре. По-добре да се върнем назад и да потърсим обиколен път.
В шлемофона ми се чу недоволен рев и всъдехода на Макайвърс изведнъж се откъсна и се втурна напред. Мина покрай мене, набирайки скорост. Макайвърс се беше сгърбил зад волана като автомобилен състезател, устремен право към сивата издатина.
Викът застина в гърлото ми. Чух, че Майора пое дълбоко въздух и изкрещя: „Мак! Спирай веднага, глупако!“, но в следващия миг вседеходът на Макайвърс вече се намираше върху издатината и се придвижваше неумолимо напред.
Когато колелата докоснаха повърхността на издатината, тя се люшна. Измина една ужасна минута, в която земята сякаш щеше да се изплъзне изпод машината. След това всъдеходът вече се озова на отсрещната страна в облак прах и в шлемофона се чу гласът на Макайвърс, който викаше злорадо: „Скачайте, пъзльовци! Ще ви хвана!“
В шлемофона се чу неподходящ за повтаряне възглас. Майора се изравни с мене, бавно прекара всъдехода си по издатината и се добра до другата страна. После каза:
— Внимавай, Питър. А после помогни на Джак с платформите.
Гласът му беше като опъната жица.
Десет минути по-късно вече се намирахме оттатък разлома. Майора провери дали всичко от колоната е на мястото си, после сърдито се обърна към Макайвърс:
— Направиш ли още един такъв номер, ще те вържа за някой зъбер и ще те оставя там. Разбра ли? Ако още веднъж…
Макайвърс го прекъсна с глас, изпълнен с негодувание:
— Господи, ако бяхме оставили тази работа на Клани, вечно щяхме да стърчим тук! И слепец би видял, че издатината ще издържи!
— Но тя се отмести пред очите ми! — сопнах му се аз.
— Добре, няма да споря, значи имаш остро зрение. Но защо да вдигаме шум? Минахме на другата страна, нали? Според мене трябва да сме малко по-хладнокръвни поне от време на време, ако искаме да се измъкнем някога от тая гадна пещ!
— Трябва да сме и поне малко разсъдливи — сряза го Майора. — Както и да е, да продължаваме. Но ако мислиш, че се шегувам, Макайвърс, можеш да повториш опита си!
Известно време той мълча многозначително, след което зави и всъдеходът му отново тръгна редом с мен.
Когато спряхме, никой вече не спомена за произшествието, но тъкмо като се готвех да поспя. Майора ме дръпна настрани.
— Много се безпокоя, Питър — каза бавно той.
— Заради Макайвърс ли? Не се безпокой. Не е толкова безразсъден, колкото изглежда, просто е припрян. Изостанали сме с около сто и петдесет километра от плана и се движим ужасно бавно. При последния преход изминахме само шейсет километра.
Майора поклати глава.
— Не става дума за Макайвърс, а за хлапето.
— За Джак? От къде на къде?
— Погледни го.
Стоун трепереше. Беше край влекача, далеч от нас. Лежеше по гръб, но още не спеше. Цялото му тяло се разтърсваше от спазми. Видях, че се вкопчи в една скална издатина.
Отидох и седнах до него.
— Получаваш ли всичките си дажби вода? — попитах го аз.
Той не ми отговори. Продължаваше да се тресе.
— Хей, момче! Какво ти е?
— Много е горещо — отвърна ми той, като сякаш се давеше.
— Не ще и дума, че е горещо, но няма защо да обръщаш внимание на жегата. Физическото ни състояние е много добро.
— Не е — озъби ми се той. — Ако питаш мене, състоянието ни е плачевно. Няма да успеем, ясно ли ти е? Този побъркан глупак положително ще ни вкара в гроба. — И изведнъж Стоун заплака като дете. — Страх ме е… Не трябваше да идвам… Страх ме е… Какво, по дяволите, ще докажа с това, че дойдох тук? Че съм герой или нещо от тоя род? Казвам ти, страх ме е…