— Или е бил той — казва Старши.
Лицето на Док застива, сякаш е издялано от лед.
— Той е мъртъв — заявява го толкова категорично, че когото и да имат предвид, аз съм убеден, че той не е жив.
— Да, мъртъв е — ръмжи Старши, впил поглед в Док. — Но не съм сигурен, че е така и с влиянието му.
Док понечва да каже нещо, но само стиска зъби и преглъща шибаните си думи, каквито и да са те.
— И в двата случая — продължава Старши — ще трябва да намерим начин да оправим видеозаписите. А колкото до локаторите за връзка — той спира посред изречението и вдига глава, заслушан в предавателя си.
Говори тихо, но аз чувам как измърморва:
— Какво прави тя?
25
Ейми
Когато се прибирам в Болницата, дишам дълбоко. Почти с облекчение вдишвам слабия тръпчив мирис на дезинфектант във въздуха — поне има някаква разлика между въздуха вътре и този навън.
Минавам покрай семейство, което е довело тук възрастни им баща. Старецът фъфли нещо под носа си, много тихо и със силен акцент, но се усеща, че е разстроен.
— Какво му има? — чувам да пита отегчено сестрата на рецепцията, докато чакам асансьора.
— Има някакви странни спомени.
Гласът на младата жена е безизразен и монотонен. Спирам се и се вглеждам в тези хора. Мисля, че щях да покажа повече чувство, ако приемаха моя баща в болницата.
Сестрата пише върху нещо като тънък пластмасов лист.
— Напоследък има много такива случаи сред възрастните.
Младият мъж кимва.
— Сега е тяхното време.
Вратата на асансьора се отваря, но аз просто стоя там и ги наблюдавам. Дали иска да каже, че е просто време старите хора да умрат? Едва ли.
— Ела с мен — казва сестрата на стареца.
Той я хваща за ръката и двамата тръгват към асансьора. Младата двойка си тръгва, без да се сбогува с него.
— Задръж асансьора, ако обичаш — казва сестрата.
Аз се сепвам и протягам ръка, за да задържа вратата.
— Тя има странна коса — казва старецът и ме гледа втренчено, но в думите му няма никаква емоция.
— Да, знам — отвръща сестрата. Тя ми хвърля бърз поглед, докато пристъпва напред в асансьора. — Док ни каза, че в Болницата ще пребивава някакво странно момиче.
— Аха, ясно.
Как бих могла да реагирам на това? Натискам бутона за третия етаж, където е стаята ми.
— Четвъртият етаж, моля — казва сестрата. Тя поглежда светещия екран на асансьора. — Скоро ще стане време за лекарствата. Ако побързаме, ще отидем навреме в новата ти стая.
Тя потупва стареца по ръката.
Вратата на асансьора се разтваря на третия стаж и аз излизам радостна, че вече съм сама. Старецът изглежда така, сякаш отдавна е трябвало да го заведат в дом за стари хора, макар че не е чак толкова стар. Лицето му е безизразно и застинало, с празен безучастен поглед. Напомня ми за баба, тя се разболя от алцхаймер и стана толкова зле, че трябваше мама да я заведе в частна клиника. Отидохме да я видим на Великден, точно преди да умре, и тя ми даде боядисано яйце. Наричаше ме с името на мама и не знаеше къде е, но все пак ми даде яйце.
Отправям към стареца слаба усмивка, нещо като извинение.
Когато излизах от Болницата, в общото помещение беше само високият мъж. Но както каза сестрата, сега е време за лекарствата. Стаята е пълна, две сестри обикалят между хората и им раздават големи синьо-бели хапчета. По неловкото мълчание се досещам, че преди малко тук е било шумно и оживено — във въздуха все още се долавя замиращият звън на китара, но сега е тихо, сякаш съм натиснала пауза бутон. Всички се обръщат към мен и мигом замръзват.
— Даа — казва един младеж с дружелюбен вид и се хили — ще ни стане гот сега.
Зад него, подпрян на големия стъклен прозорец, е високият мъж, когото видях сутринта. Устните му се разтеглят в усмивка, но тя е по-злобна от тази на дружелюбния младеж.
Враждебните погледи ме следват, докато пристъпвам в стаята.
— Аз съм Харли — казва дружелюбният младеж.
Една от сестрите припряно му бута три хапчета — едно от големите синьо-бели и две по-малки, едно зелено и едно розово. Мъжът ги преглъща наведнъж, заобикаля сестрата и тръгва към мен с още по-широка усмивка.