— Шшш — обажда се пак Виктрия.
Очите ми се местят от човек на човек. Всички те, пациенти и сестри от психиатричното отделение, всички слушат внимателно.
Има нещо тайнствено и зловещо в начина, по който изведнъж замряха и се заслушаха в нещо, което аз не чувам. Всички около мен са неподвижни и тихи и аз не издържам повече — скачам и започвам да крача из претъпканата стая, чакам да се развали магията, очаквам ги да се върнат отново в моя свят.
— Куп простотии — Харли отсича безцеремонно.
Всички се размърдват и почват да шумят. Каквото и да е било онова, което чуха, вече е свършило.
— Какво има? — питам.
Харли ме поглежда и за пръв път в очите му няма смях.
— Нищо — отвръща ми.
Виктрия измърморва нещо, само една сричка, но аз не я чувам.
— Какво? — питам и в гласа ми се прокрадва неочаквана острота.
Тя ме гледа право в очите.
— Луда.
— Виктрия! — опитва се да я спре китаристът.
Тя се нахвърля върху него.
— Чу Старши! Тя е ненормална! И ни е лъгала тук през цялото време, лъгала ни е. Казва, че е от Земя-Слънце! Разказва ни за обширна земя, за безкрайно небе! Тя е по-луда от всички нас — защо мислиш, че Старши я е докарал тук? С всичките й лъжи. — Последните думи са пълни със злоба. — Казва ни, че е виждала Земя-Слънце! Как се осмелява? Как се осмеляваш? — обръща се към мене със студена омраза в очите.
— Успокой се, Виктрия, тя е малоумна. Не е с всичкия си. Не знае какво приказва — казва китаристът.
— За какво говорите? — намесвам се аз.
— Не ми разправяй за небе, което е безкрайно — продължава тя тихо. — Никога повече не ми разправяй такива неща. Изобщо не говори за това. Няма небе. Само метален покрив.
Потрепервам от суровостта на думите й, но точно преди да се обърне и да се затича надолу по коридора, виждам, че в очите й проблясват сълзи.
— Какво става? — питам.
Въртя се в кръг из стаята. Всички, с изключение на Харли, ме гледат втренчено, със същото онова презрение и горчив гняв, с които Виктрия избълва думите си към мен.
— Хайде — казва Харли, — да се връщаме в стаята ти.
— Защо? Не разбирам. Какво става?
— Ела — казва Харли и ме повежда навън, далече от смълчаните погледи и враждебната стая.
28
Младши
Когато излизам от асансьора, говорът стихва до шепот. Не с трудно да се досетя какво обсъждат. Оставям ги с шепненето им и лъжите. Не ми пука какво си мислят. Искам да знам какво мисли Ейми.
Пред вратата има кафяво петно, смачканите останки от цветята, които й оставих.
Чукам.
— Влез — казва дълбок мъжки глас.
Харли. Стомахът ми се свива. Прокарвам пръст по бутона и вратата се плъзва встрани.
Ейми седи пред прозореца и гледа навън. Светлината пада върху извърнатото й лице и се разпилява върху проблясващата в златно червена коса, а зелените й очи искрят. Гледам я втренчено и не мога да откъсна погледа си.
— Красива е, нали? — казва вместо поздрав Харли.
Той е преместил бюрото, сега то не е допряно до стената, а е сложено под ъгъл пред Ейми, а отгоре е подпрян стативът му. На него има малко платно и Харли вече е скицирал с въглен сцената пред него.
— Заряза ли картината с рибата? — питам го и се надявам, че те няма да доловят горчивината в гласа ми така, както я усещам аз.
— Аха — весело отвръща Харли.
Той мацва малко синьо на лицето на Ейми и засилва сянката под устните й.
— Представи си, използвам почти същите цветове за нея, както за рибата. Хей! — подвиква към Ейми и наднича иззад платното. — Това е новото ти име, отсега нататък ти си моята Малка рибка!
Ейми се смее весело на новия си прякор, а аз гледам Харли гневно, защото я нарича „негова“. Но е прав: златистата червено-оранжева коса има същия цвят като люспите на рибата, която рисуваше.
— И така, Малка рибке, зарежи момчето и ми разкажи за небето.
Замръзвам за момент, когато ме нарича „момче“. Иска ми се да го ударя. Наистина ми се иска да го ударя, въпреки че е най-добрият ми приятел.
— Обичах най-много звездите, бяха ми най-любими, още като бях малка и родителите ми ме водеха в обсерваторията.
Не знам какво точно значи „обсерватория“, но това, което със сигурност знам, е, че първите спомени на Ейми за звездите са свързани със семейството й, а моите с мъртвец.