Ейми се смее.
— Сега, ако само имаше начин как да разберем на кого е този отпечатък?
Аз съм една крачка пред нея.
— Ще опитаме с това — показвам й таблета, който съм взел от бюрото на края на пътеката, и коленича до нея. Държа екрана над отпечатъка и сканирам. След секунди отпечатъкът се появява на екрана.
— Сега — обяснявам и потупвам по екрана — трябва само да го сравня с биометричните скенери…
— Уха.
Ейми чака със затаен дъх. Аз й се усмихвам.
Таблетът избръмчава.
— Е? — пита Харли и се навежда над рамото ми.
— Мой е. Бях тук с Док, това е моят отпечатък.
— Пише Старши/Младши — Харли сочи екрана. — Може да е на Старши.
Ейми вдига поглед, но аз клатя глава.
— Имаме един и същ достъп в компютъра — той винаги показва имената и на двамата на биометричния скенер. Но аз проверих по-рано локаторната карта на безжичната връзка и него го нямаше там. Това трябва да е моят отпечатък.
— Опитай пак — казва Харли и Ейми отново се обръща към вратата с четката в ръка.
Сканирам всеки отпечатък, който тя открива, но единствените отпечатъци, достатъчно ясни за сканиране, са четири на Док и дванайсет мои. Повечето от отпечатъците са размазани или наслагвали един върху друг и не ни вършат работа.
— Намерих още един — казва Ейми и сочи отпечатъка върху повърхността на криогенните камери. — Този твой ли е?
— Не си спомням да съм пипал тук — отвръщам аз.
Очите на Ейми блестят.
— Може да е на убиеца! — казва тя и гласът и отново се оживява.
Държа таблета над отпечатъка и го сканирам. Той е голям и широк — от палец. Тънка нащърбена черта пресича спираловидните линии по него.
— Какво е това? — пита Харли, когато увеличавам изображението.
Ейми поглежда през рамото ми.
— Може и да не е нищо — но изглежда като белег, нали?
Бийп, бийп-бийп. Сканирането е приключило.
Старши/Младши — проблясва над отпечатъка.
— Още един твой — въздъхва Ейми и лицето й помръква. Тя се обръща отново към криогенната камера, но сега едва-едва размахва четката, сякаш е толкова тежка, че едва я държи.
— Имаш ли белег на палеца? — пита Харли.
Оглеждам палците си, макар да знам, че там няма белег, който да прекъсва линиите на отпечатъка ми.
— Може просто да е имал нещо на палеца си, когато е докоснал криогенната камера — казва Ейми, без да вдига очи. — Нещо, което е било между повърхността и палеца.
Но аз не съм пипал там.
Знам, че не съм.
Ейми вдига таблета.
— Сигурен ли си, сто процента ли си сигурен, че не е бил Старши?
— Абсолютно. Веднага след като открихме господин Робертсън, аз проверих локаторната карта на връзката. Него го нямаше там.
Ейми издишва въздуха през ноздрите си като разярен бик.
— Все пак си мисля, че е могъл да…
Понечвам да поклатя глава и Ейми спира. Просто няма начин.
Може Ейми и да е права за свирепия му характер, но Старши не е бил тук, когато е станало убийството.
Ейми хвърля четката с възмущение.
— Толкова беше с отпечатъците.
— Съжалявам — казвам разсеяно, защото продължавам да мисля кой би могъл да остави отпечатъка, след като не съм нито аз нито Старши.
Харли издърпва таблета от ръката ми и го хвърля на бюрото в края на пътеката.
— Може ли да видя сега люка?
Той си прибира кутията с боите и сега забелязвам, че е донесъл и едно чисто, макар и малко платно.
— Ако ти отворя люка, ще останеш ли тук през нощта да пазиш никой да не пипа замразените?
Ейми се усмихва и това ми стига, за да забравя за онзи глас в главата ми, който ми нашепва, че на Старши хич няма да му хареса това, че съм оставил Харли тук, при това сам.
— Дадено — отвръща Харли.
Обяснявам му къде е люкът и му казвам кода за достъп, после вземам отново таблета от бюрото.
Бързо потупвам по екрана и въвеждам достъп за него и за Ейми, така че да могат да влизат и да излизат от криогенното ниво, когато поискат, добавям и достъп за Ейми, с което да ползва таблетите. Харли се втурва направо към люка веднага щом сканирам отпечатъка от палеца му, и изобщо не си прави труд да скрие нетърпението си. Ейми все още се смее към него, когато притискам палеца й към скенера. Когато смехът спира, аз осъзнавам, че притискам палеца й вече цяла минута.