— Здрасти — казва Старши.
Той се е подпрял на стената до стаята му и се взира във фалшивите звезди. Отдръпва се, когато сядам на масата, и дочувам подрънкване на лед по металния под. Бутилка с питието, което правят шипърите. Старши се опитва да я скрие, но е твърде късно.
Двамата гледаме крушките на тавана.
— Все забравям — казва Старши — колко е трудно. Правя го… от толкова дълго време.
Той въздъхва. Въпреки че във въздуха се долавя острият, парлив мирис на напитката, Старши не е пиян. Хвърлям поглед към бутилката — отворена е, но липсват не повече от една-две глътки. Старши никога не губи контрол, дори и когато пие.
— Знам, че е трудно — казвам аз.
Старши клати глава.
— Не, не знаеш. Нямаш и представа. Ти едва започваш. Ти… на теб не ти се е налагало да вземаш решенията, които аз съм вземал. И после да живееш в мир със себе си.
Какво ли има предвид?
И какво е направил?
А една друга част от мен, тази, която знае какво е да си Младши в продължение на шестнайсет години, не петдесет и шест като Старши, се пита: какво е трябвало да прави?
Защото аз познавам Старши, и не само това, познавам и работата. И знам защо я вършим. Защо живеем с нея. Защо трябва да я вършим.
— Щеше да е по-лесно, ако Младши преди теб беше все още жив. Можеше да се грижи за теб и за Сезона, а аз щях да се грижа за…
— За какво? — питам и се навеждам напред.
— За всичко останало.
Сега Старши е прав и фалшивите звезди обсипват тялото му с точки от светлина. Изглежда много стар. Никога досега не ми е изглеждал толкова стар. Но не годините го състаряват.
— Мразя Сезона — казва с неприкрито отвращение в гласа.
Понечвам да попитам защо, но той не гледа към мен и нещо ме кара да замълча. Чудя се дали не го мрази, защото той няма с кого да се чифтосва? Никога не съм го виждал да поглежда жена по начина, по който Харли гледаше приятелката си… начина, по който аз гледам Ейми. Може би е имал жена преди мен, по време на неговия Сезон, но тя е умряла. Може би… Преглъщам. Не мога да кажа, че не ми е идвало наум и преди, че не съм се чудил дали Старши не е всъщност моят…
— Не се възгордявай — казва Старши и прекъсва мислите ми.
— Моля?
— Не се възгордявай. Правиш това, което трябва да правиш, независимо дали ти харесва, или не. Няма с какво да се гордееш, не и когато си Старши. Никога няма правилен отговор. Просто се грижиш да останат живи. Няма значение как. Правиш всичко този шибан кораб да оцелее.
Той взема почти пълната бутилка и се заключва в тъмната си стая. Металният екран скрива фалшивите звезди и аз също потъвам в мрак.
Час по-късно е време денят да започне. Старши се появява от стаята си. Дрехите му са чисти, погледът му е бистър и дъхът му свеж. Предполагам, че бутилката е все още пълна. Разговорът под лъжливите звезди сякаш е бил само сън.
Старши се отправя към люка, който води към Ниво шипъри. Тропотът от стъпките му по металния под — неравномерен от накуцването, е единственият звук, който нарушава тишината.
— Ти беше цял ден вчера с онова момиче от Земя-Слънце — казва най-после, докато вдига вратата на люка.
Аз свивам рамене.
— Точно сега нямам време за уроци. На първо място е корабът. Но май си забравил за задачата, която ти възложих, нали? Да откриеш третата причина за раздор?
Навеждам глава. Забравил съм. Струва ми се, че това беше толкова отдавна. Когато вдигам поглед, Старши вече се с обърнал и не мога да видя очите му. Не знам какво си мисли, но се съмнявам, че е нещо хубаво.
— Добре — казва най-после.
— Добре?
— Прекарвай времето си с нея — продължава той. — Така сам ще разбереш какви каши може да забърка.
После слиза през люка и ме оставя сам с куп въпроси, на които знам, че няма да ми даде отговор.
Тръгвам направо към гравитационната тръба и Ниво фийдъри. Щом Старши ми разрешава да зарежа задачата си и да прекарвам времето си с Ейми, кой съм аз, че да го оспорвам? Орион е на верандата на Архивната зала (подсмихвам се, защото се е подпрял на стената и закрива портрета на Старши) и аз му махам с ръка, когато минавам покрай него.
Никога не съм виждал да има толкова много хора в градината. Единствените звуци, които се дочуват, са пъшканията и стоновете на разгонените двойки, които се чифтосват зад храстите, под дърветата, в подножието на статуята, дори по средата на пътеката. Налага ми се да прескачам през гърчещите се, потни тела, за да вляза в Болницата.