За щастие, асансьорът е празен. Но по миризмата се усеща, че доскоро тук е имало някой.
В Отделението поне цари някакво подобие на благоразумие. Е, Виктрия и Барти се целуват в ъгъла и няколко от действащите лица се натискат на стъклената стена, но повечето от тях са почти облечени.
Тая слаба надежда Ейми да е като тях, като полуоблечените, когато чукам на вратата й — но тя не е. Облечена е и гледа през прозореца.
— Защо правят това? На публично място, пред всички, навсякъде… — прошепва тя, когато влизам в стаята й.
— Сега е Сезонът.
— Това… това не е нормално. Хората не правят така. Това е… чифтосване, не любов. Аз вдигам рамене. — Разбира се, че е чифтосване. Това е целта. Да се създаде ново поколение.
— Всички? Всички наведнъж? Всички решават да правят секс точно сега?
Аз кимам. Може би родителите и никога не са говорили с нея за Сезона, но тя е достатъчно голяма, за да знае. Всички животни се разгонват. Хората имат Сезон точно както кравите, овцете, козите.
Ейми сумти.
— Трябва да е нещо във водата — казва тя и се засмива леко, сякаш е някаква шега. Но после лицето й отново потъмнява и тя прошепва тихо, сякаш на себе си: — Но това не е естествено.
Аз не отговарям. Твърде зает съм да мисля как, когато станем на двайсет, ще дойде и нашият Сезон. За нас двамата. Само ние.
Тя казва нещо. Аз разтърсвам глава, за да прогоня мислите, които са обсебили ума ми.
— Ще го направиш ли?
— Да направя какво?
— Ще дойдеш ли с мен да видя родителите ми?
Поемам дълбоко въздух и после издишвам бавно.
— Ейми, те са все още замразени.
— Знам — казва тя с равен, безизразен тон. — Но въпреки това искам да ги видя. Не мога да стоя и да наблюдавам онзи етаж, без да съм ги видяла най-напред както трябва.
И така аз тръгвам с нея.
На криогенното ниво осветлението вече е включено. Ейми влиза вътре първа и оглежда редиците от квадратни врати.
Тя тръгва мълчаливо по една пътека и аз я следвам. Пръстите й скачат по металните врати. В края на редицата Ейми се обръща към мен.
— Дори не знам кои точно са техните.
Изглежда объркана и безпомощна.
— Мога да проверя.
Минавам покрай нея и отивам да взема таблета от масата в края на редицата.
— Как са имената им?
— Мария Мартин и Боб — Роберт Мартин.
Пиша имената им с клавиатурата на екрана.
— Номера четирийсет и четирийсет и едно.
Още преди да съм оставил таблета, Ейми вече тича покрай редиците и брои задъхана. Спира пред две врати една до друга с номерата на родителите й.
— Искаш ли да ги отворя? — питам аз.
Ейми кимва, но когато пристъпвам напред, тя ме сграбчва за ръката.
— Аз ще го направя — казва тя, но не го прави, просто стои там и гледа затворените врати.
35
Ейми
Искам да ги видя.
Искам да видя бръчиците от смях по лицето на мама. Искам да допра гладката си буза до разчорлената брада на татко.
Искам да ги видя.
Но не искам да ги видя като замразено месо.
36
Младши
— Ейми?
И двамата се обръщаме. В края на редицата стои Харли.
— Ти какво правиш тук? — искам да знам аз.
Харли върви към нас и се прозява.
— Охранявам. Както се разбрахме. Никой, освен вас не е слизал тук.
— Довечера ще остана аз — казвам виновно, когато виждам тъмните кръгове под очите му.
— А, не, няма — хили се Харли. — Не можеш. Старши ще забележи. Нямам нищо против да съм тук, долу. Тихо е и мога да рисувам.
Познавам Харли. Знам колко обсебен може да бъде. Сигурно повечето време е прекарал в съзерцание на звездите, вместо да пази замразените.
Навеждам се към него, за да не ме чуе Ейми.
— Ами лекарствата ти…
Нямам предвид само синьо-белите потискащи хапчета, които и двамата вземаме, тях ги вземат всички в Отделението. Харли взема и други заради „епизодите“, откакто…
— Нищо няма да ми стане — отвръща Харли и макар че не съм много убеден в думите му, аз му вярвам. От начина, по който гледа Ейми, ми е ясно, че не иска да обсъждаме този въпрос пред нея.