— Моя…?
— Твоя таблет.
И го издърпвам от ръката му.
Скенерът разчита отпечатъка от палеца ми и дава Младши/ Старши: достъп. Потупвам бързо по екрана, откъм тях той е черен, така че не могат да видят какво търся.
Опитвам се да разбера кой е бил на долното ниво. Скенерите на вратите разчитат отпечатъците от палците, значи, няма да е чак толкова трудно да проследя отпечатъците, които водят към това ниво, към пътеката с криогенни камери и към убиеца на беззащитни замразени жертви. И наистина го откривам. Предишния път, когато проверявахме, не знаехме кога се е случило — в криогенното ниво бяха слизали Док и учените, а също и Старши.
И оттогава има само един човек, освен нас, който е бил на криогенното ниво.
Взирам се в името на екрана.
Старши.
41
Ейми
Младши не се качва в асансьора.
— Имам да свърша нещо — обяснява той.
В стойката му сега има нещо мрачно и сериозно. Чак сега, когато го виждам изправен, разбирам колко много се изгърбва. Знаех вече, че предопределен да бъде водач на този кораб, просто защото Док и Старши ми бяха казали. Сега го гледам и виждам решимостта на водача в него.
Иска ми се да остана тук, на криогенното ниво и да пазя родителите ми от онзи, които е достатъчно умен, за да изключи заразените хора, докато и ние сме там, но разбирам, че Младши предпочита да остане там самичък, каквато и да е причината за това, и му поверявам родителите ми.
— Младши, мисля, че трябва да дойдеш с нас и да се срещнеш със Старши — казва Док.
— О, ще се срещна със Старши — отвръща Младши, пресяга се, натиска бутона на асансьора вместо Док и се отдръпва назад, когато вратата започва да се затваря след нас. Още преди да се е затворила изцяло, той вече се е обърнал и върви решително по коридора.
— Май е превъртял? — подхвърля небрежно Харли.
Той е ужасно весел за човек, който току-що е изхвърлил някого в открития Космос.
Док сумти.
Когато асансьорът спира, той направо изхвърча навън. Наблюдавам го и чакам да натисне онова бутонче зад лявото си ухо и да снесе всичко на Старши, но той не го прави — само продължава да върви.
— Искаш ли да се върнеш в Отделението? — пита Харли и ми подава галантно ръка.
— Хайде да отидем в градината, която ми показа Младши — казвам аз.
— Охо, той ти е показал градината? — казва с крива усмивка и тръгва надолу по коридора.
— Сигурно се чувства странно — мисля си все още за Младши. — Той е най-младият на кораба, а в същото време е и нещо като водач. Не знам дали бих могла да наредя на някой, който е по-възрастен от мен да направи нещо и да очаквам да го изпълни.
Харли ме поглежда с ъгълчето на очите си.
— Ти си странно момиче, Малка рибке.
— И защо? — питам с усмивка, иска ми се да продължим разговора.
— Тревожиш се за Младши, за това, как се чувства, но ти самата си като риба на сухо.
— По-лесно ми е да мисля за Младши, отколкото за себе си — измърморвам аз и неочаквано в очите ми бликват сълзи.
Не очаквах, че ще кажа нещо толкова близко до истината.
Когато стигаме до вратите на фоайето, Харли ми държи вратата отворена и аз излизам навън. Посреща ме свежа слънчева светлина и мирис на трева след лек дъжд.
И мирис на пот и мускус, миризмата на секс.
— Мамка му, бях забравил за Сезона — казва Харли, когато една полугола двойка се блъска в него, но те са толкова увлечени в страстно опипване и целувки, че дори не го забелязват. — Да се връщаме вътре.
— О, хайде, просто ще избягваме претъпканите места. Не мога да издържам повече вътре.
Когато бях по-малка, преди да ме замразят, никога не съм изпитвала клаустрофобия. Дори и навън, тук в градината, имам чувството, че не ми стига въздух и че ще се задуша, и погледът ми непрекъснато се връща към стените, които сякаш постоянно ме притискат. Затварям очи. Ако се оставя да мисля за това, става по-зле, много по-зле.
— Светлината тук е хубава — отбелязва Харли, когато тръгваме надолу по пътеката далече от Болницата. — По дяволите, трябваше да си взема боите!
Засмивам се.
— Върви. Иди да ги вземеш. Аз ще те изчакам тук.
Харли се двоуми.
— Не, точно сега не е безопасно.
Мисля си за тълпата от хора, с които се сблъсках, когато за пръв път излязох да тичам. Сега май е най-подходящото време да съм навън — никой няма да ми обърне внимание. Всички са твърде заети един с друг.