Аз понечвам да кажа нещо, но Старши ме прекъсва:
— Когато станеш Старши, трябва да анализираш нужните на кораба. Има ли нужда от учени в твоето поколение? Създай повече. Необходими ли са още художници? Направи така, че да се родят повече. Ще имаш отговорността хората на този кораб не само да оцелеят, но и да преуспяват.
Стомахът ми се свива. Не знам дали съм съгласен с казаното от Старши, или не — не мога да си представя кораба пълен с идиоти, плод на кръвосмешение, но не ми харесва и как той се изживява като създател на гении.
Старши поставя последната спринцовка в кошницата и вдига поглед към мен. Изражението му е много сериозно, но изглежда и уморен, сякаш лицето му е направено от восък и сега започва да се топи бавно.
— Не казвам, че това е достатъчно. Но аз вярвам в теб. Мисля, че ще бъдеш добър водач. Един ден.
Искам да се усмихна и да му благодаря — дори не си спомням кога за последно ме е хвалил по този начин, но не мога да не се замисля дали тази негова увереност, че от мен ще стане водач, не идва от факта, че преди да се родя, и мен са ме инжектирали с някаква смеска за водачество.
И ако е така, чудя се дали са ми сложили достатъчно количество от нея.
43
Ейми
Свила съм се на кълбо на леглото с ръце, обвити около коленете, и крака, притиснати към брадичката ми. Стискам плюшеното ми мече Амбър между гърдите и бедрата ми, копчетата на очите и носа му се впиват в ребрата ми, но не усещам болка.
Харли ми подава чаша студена вода.
— Съжалявам — казва той.
Под лявото му око има лилаво-червена синина, колкото кутрето ми.
Той ме докосва по ръката и аз потръпвам. Искам да плача, искам да крещя, искам да се скрия, но мога единствено да трепна, защото един мъж се е доближил и ме е докоснал.
— Съжалявам — казва отново Харли.
Той се отдръпва и сяда на стола до бюрото чак в другия край на стаята. Седи на ръба на стола, сякаш е готов да скочи всеки момент и да ме защити отново. Налага си да стои там и стиска с две ръце стола, за да е сигурен, че няма да ме докосне отново.
Аз вдигам глава.
— Не… Искам да кажа… благодаря ти. Ти ме спаси.
Харли клати глава.
— Аз те изоставих. Беше глупаво. Знаех, че Сезонът е в разгара си. Виждах как от вчера нещата стават все по-зле. И въпреки това те оставих сама.
— Защо бяха такива? — питам аз.
В съзнанието ми все още виждам празните погледи на двойката, която се любеше до мен, и как се извърнаха, когато започнах да крещя. Притискам Амбър още по-силно към себе си, наслаждавам се на усещането от копчетата, които се забива в ребрата ми, и мислено сравнявам следите от тях с онези, които започват да избиват на китките ми.
Харли вдига рамене.
— Така е, когато настъпи Сезонът. На Земя-Слънце не беше ли така? Хората са животни. Няма значение колко сме цивилизовани — когато дойде време за чифтосване, ние се чифтосваме.
— Не и ти. Не и Младши. Не всички се държат, сякаш са се побъркали от похот.
Харли се мръщи и между очите му се образува дълбока бръчка. Тя ми напомня за широкото масивно чело на мъжа, който беше върху мен, който ме натискаше надолу и триеше бедрата си в моите. Заравям лице в изкуствената козина на Амбър и вдишвам миризмата на мухъл от кафявия плат. Радвам се, че мога да обхвана здраво с длани краката си, да притисна колене към брадичката, защото имам чувството, че иначе тялото ми ще се разпадне като пъзел, когато го повдигнеш за крантата.
Харли не забелязва, че всичко вътре в мен трепери.
— Всъщност с повечето хора от Отделението всичко е наред. Някои използват Сезона като извинение, за да се държат… безразсъдно… но повечето от пациентите в Отделението не са толкова…
— Луди?
Гласът ми пресеква.
— Каква ирония, нали? На лудите всичко това се отразява по-слабо отколкото на останалите. Може би се дължи на лекарствата, които пием, тези за психичноболни. Наричат ги „инхибитори“. Смята се, че ограничават лудостта, но може би потискат и похотта.
Очевидно нямат ефект върху похотта на Лут. Той напълно осъзнаваше какво прави. Но не така беше при фийдърите. Чудя се дали е така, защото те са толкова безмозъчни. Не знам какво поражда желанието им да се чукат, но те просто го правят, както момичето със зайците безусловно вярваше на казаното от Старши, дори и когато прочете истината. Хората като Харли и Лут, които не са безмозъчни идиоти, имат повече контрол върху действията си. Те могат да направят своя избор и да бъдат добри, като Харли.