Или да изберат да бъдат като Лут.
Харли все още говори, опитва се да ме разсее, да ме накара да не мисля. Говори, сякаш това ще оправи нещата и всичко бъде както преди, но не е така, не може да се получи, няма как да стане. Искам просто той да си тръгне.
Харли се изправя.
— Искаш ли да ти донеса още вода?
— Не.
Искам да бъда сама. Искам той да си тръгне и да ме остави да се скрия в себе си.
— Но аз мисля…
— НЕ! — изкрещявам. Дланите ми се плъзват по потните ръце. Пръстите ми се опитват отново да се вкопчат в лактите и ноктите се забиват в плътта, искам отново да се обгърна здраво и да остана така, стегната в обръча на ръцете си. — Не — шепна — Моля те. Просто ме остави сама. Искам да бъда сама.
— Но…
— Моля те — шепна в козината на Амбър.
Харли си тръгва.
Оставам още дълго да лежа така, свита на кълбо и със затворени очи, но съзнанието ми работи с болезнена яснота.
Притискам с ръце коленете си все по-силно и по-силно, гърдите ме болят от натиска, но това не ми помага. Уморена съм да се прегръщам. Искам тате да ме гушне и да ми каже, че ще убие всеки, който ме нарани. Искам мама да ме целуне, да ме погали по косата и да ми каже, че всичко ще е наред. Защото единственият начин да повярвам, че нещо някога ще бъде наред, е само ако ми го каже някой от двамата.
Отпускам ръце, за да починат кокалчетата на пръстите ми. Те са побелели по ръбчетата и върховете на пръстите ме сърбят, когато кръвта започва да се връща в тях. Гънките на лактите ми са хлъзгави от пот. Коленете ми пукат и скърцат, когато изправям краката си.
За момент оставам така изпъната на леглото, но това ми напомня как лежах просната на тревата в полето, и скачам толкова бързо, че ми се завива свят.
Прекосявам стаята с три дълги крачки и заставам до вратата, но когато се пресягам към бутона, за да я отворя, ръцете ми треперят.
Те са още там, отвън.
С техните потни, пулсиращи тела, които се движат ритмично нагоре-надолу, с жадните им очи и здравата хватка на ръцете им.
Трябва да го направя — шепна на себе си.
Но ръцете ми не спират да треперят.
Отпускам глава на хладната стена. Дишам тежко от усилието да стоя тук, до преградата, която ме дели от тях. Искам да повикам Харли или Младши при мен, но нямам онова нещо зад ухото, което те ползват за връзка. А освен това Харли не може да ме спасява всеки път.
Натискам копчето. Вратата се отваря. Още преди да се разкрие напълно коридорът отпред, аз натискам отново бутона и вратата се затваря също толкова бързо.
Обмислям маршрута, по който трябва да мина. Представям си как тичам, тичам, тичам толкова бързо, че никой не може да ме стигне. Виждам пътеката пред себе си така ясно, че бих могла да изтичам по нея, без да си отварям изобщо очите.
Ръката ми се плъзва по бутона и вратата се отваря. По коридора, слава богу, не се виждат хора. Отварям рязко стъклената врата на общата стая и затаявам дъх, докато минавам бързо покрай хората вътре, но те са твърде отнесени, за да забележат как се промъквам край тях. Вратът ме заболява от непрекъснатото обръщане назад, за да проверявам дали не ме дебне опасност в гръб. Вмъквам се в празния асансьор. И за пръв път, откакто съм напуснала стаята си, си позволявам да дишам отново, когато натискам бутона за четвъртия етаж.
Коридорът тук също е пуст и аз отправям мълчалива молитва на благодарност.
Въпреки това пак тичам, минавам покрай заключените врати и част от мен се свива от страх, че някоя от тях може да се отвори изведнъж и да разкрие стая, пълна с нетърпеливи мъже, настървени и гладни, но не за храна. Отпускам се чак когато стигам до другия асансьор и потъвам надолу под обхванатото от лудост ниво на кораба, към мъртвешката тишина на криогенното ниво.
Искам само да видя къде са те. Това е всичко. Казвам си, че искам само това.
Най-напред тичам. Но колкото повече се приближавам, толкова по-бавно се движа, стъпките ми преминават в ход, чува се само ритмичното туп… туп… туп по твърдия под.
Спирам в началото на редицата. Взирам се в номерата на техните вратички четирийсет и четирийсет и едно. Затичвам се към тях. Падам на колене с вдигнати ръце, по една на всяка врата. Отстрани сигурно изглеждам, сякаш съм обзета от екстаз и отправям възторжена възхвала към нещо свято, но всъщност в мен има само писък, който рикошира в пустото ми тяло.