Оставам дълго време коленичила, с вдигнати нагоре ръце и сведена глава.
Искам само да ги видя. Само това, казвам си, само това.
Изправям се. Обгръщам с пръсти дръжката на номер четирийсет и затварям очи, докато отварям вратичката. Без да поглеждам ледения блок, който се показва отвътре, аз се завъртам на пети и отварям и номер четирийсет и едно.
Ето ги.
Моите родители.
Или… ами поне техните тела са там. Под леда със сини искри.
Помещението е студено, много студено и аз потръпвам. Ръцете ми настръхват. Стъклените ковчези са студени и сухи. Пръстите ми се плъзват, когато прокарвам ръка по лицето на майка ми.
— Имам нужда от теб — шепна.
Стъклото се замъглява от дъха ми. Избърсвам го и дланите ми заблестяват от влагата.
Коленича до ковчега и лицето ми е успоредно на нейното.
— Имам нужда от теб! — казвам. — Толкова е… странно тук, не ги разбирам, нито един от тях, и — уплашена съм. Имам нужда от теб. Имам нужда от теб!
Но тя е само лед.
Обръщам се към тате. Твърдата четина на брадата му прозира през леда. Когато бях малка, той обичаше да трие лицето си в голото ми коремче, а аз пищях от радост. Бих дала всичко, за да го изпитам отново сега. Бих дала всичко, за да усетя нещо друго, освен студ.
Стъклото е замъглено и ледът не е кристалночист, но виждам къде е ръката на тате. Трия кутрето си в студеното стъкло и си представям, че сега той ще го обхване в пръстите си в знак на обещание.
Разбирам, че плача, чак когато виждам сълзите ми да канят върху ковчега.
— Тате, не можех да направя нищо. Не можех да се изправя, тате. Те бяха много силни. Ако не беше Харли — гласът ми секва. — Тате, ти казваше, че ще ме пазиш! Казваше, че винаги ще си до мен, когато имам нужда! Сега имам нужда, тате, имам нужда от теб!
Удрям с юмруци по твърдото студено стъкло, което обгръща леда. Ръцете ми се разраняват и кървят, и о стъклото остават кървави следи.
— ИМАМ НУЖДА ОТ ТЕБ! — крещя.
Искам да проникна през стъклото и да вдъхна отново живот в брадясалото му лице.
Свличам се изтощена. Свивам се на кълбо под студените жизнени очертания на телата им, придърпвам колене към гърдите си, хлипам със сухи, глухи ридания, напъвам се, за да напълня дробовете си с въздух, но той е твърде беден и оскъден.
Една огромна капка кондензирана влага се плъзва по стъклото и пада на бузата ми.
Аз я трия и топлината на ръцете ми влива отново живот в мен.
Не може да няма и друг начин. Аз може и да съм будна, и може да не е възможно да ме сложат обратно в криогенната камера — но това не означава, че не мога да видя родителите си.
Изправям се. Този път не поглеждам към лицата им под леда. Този път очите ми търсят малката черна кутия до главите им, онази с премигващата зелена светлина. Кутийката с ключ под капака.
Сигурно не е чак толкова трудно. Да превъртя ключа. Това е всичко, което трябва да направя. Ще стоя тук и ще чакам. Ще ги измъкна от кутията, когато ледът започне да се топи, за да не се удавят. Ще им помогна да излязат от ковчезите. Ще ги загърна с кърпи, ще ги прегърна, и те ще ме прегърнат. Тате ще прошепне: „Сега всичко ще бъде наред“, а мама ще прошепне: „Ние много те обичаме“.
Те са важни за мисията, шепне тъничко гласче в съзнанието ми. Виждам редицата от знамена в долната страна на вратата, символът на ОФР, Обмен на финансови ресурси. Те са част от мисията, а тя е по-важна от мен.
Мама е специалист по генно инженерство, гений по биология. Кой знае какъв живот ще заварим в новия свят? Ще имат нужда от нея.
Но тате — той е военен и това е всичко. Тате е военен аналитик. Шести по ранг в командването, има други петима преди него, и те са важни, а не той. Те да си се грижат за новия свят; тате ще се грижи за мен.
„Аз съм незаменим при извънредни ситуации“, чувам в съзнанието си силния, изпълнен с гордост глас на тате, точно както в деня, когато ми каза, че ще бъдем едно щастливо замразено семейство, не е ли вълнуващо? „Това е мисията ми — ако нещо се обърка, аз ще съм там.“
Славен резервен план. Ще имат нужда от нужда от него, в случай че нещо се обърка. Ами ако нищо не се обърка?