Ако им оставя мама, може би няма да имат нищо против да си върна тате. Те всъщност нямат нужда от него.
Ръката ми е вече на кутията над главата на тате. Прокарвам пръст по биологичния скенер отгоре. Светлинката премигва в жълто. Отказан достъп. Не ми се дава висока степен на достъп: аз не съм достатъчно важна, за да мога да отворя кутията, да превъртя ключа и да събудя тате.
Но мога да я разбия. Цялата сцена се разиграва в ума ми — очите ми горят и косата ми се вее, докато удрям кутията с юмруци, тя се разбива на парчета и тогава мога да натисна бутона и да размразя тате.
Цялата картина е толкова е нелепа, че започвам да се смея. Остър истеричен смях, който преминава в ридания.
Не мога да събудя тате. Той е необходим. Знам го, макар че не искам да си го призная. Аз съм доказателството за това, че той е необходим — иначе нямаше да разрешат да дойда и аз. Той и мама са знаели какво означава това, когато са се подписали да бъдат тук. Спомням си първия ден. И двамата искаха да се сбогуват с мен, за да могат да бъдат на този кораб. Тате беше уредил всичко, за да мога да си тръгна, ако поискам. Когато ме прегърна, преди да го замразят, той ме прегръщаше за сбогом. Изобщо не е очаквал да ме види отново. Дори не ми е сложил багаж в торбата. Отказал се е от мен, за да може да се събуди на друга планета.
Не мога да му отнема тази мечта.
Щом той е могъл да ми каже сбогом, аз също мога да му кажа сбогом.
Освен това не съм такъв егоист, че да забравя какъв е статутът ми тук. Аз съм товар без значение, а те не са. Ако там не расте нищо или няма животни, мама ще го промени. Ако на новата планета вече има шайка зли извънземни, тате ще се справи с тях.
И в двата случая те са тези, които могат да направят така, че хората на една цяла планета да живеят, а не да умират.
Нямам право да им го отнема. Не мога да убия мечтите им, не мога да убия бъдещите обитатели на планетата, макар че когато стигнем там, аз ще съм по-стара от родителите ми.
Мога да чакам. Мога да чакам петдесет години, докато го видя отново.
Връщам кутиите обратно в криогенните камери и затварям вратичките, после се отправям бавно към асансьора и самотната ми стая.
Аз мога да чакам.
44
Младши
— Какъв е този шум?
Чак сега дочувам шума от плискане на вода.
Старши поглежда през рамо към онази част от стаята, където стената завива под прав ъгъл и образува чупка.
— Там е водната помпа.
Аз се мръщя. Водата се преработва на Ниво шипъри, не тук. Но тогава си спомням чертежите, които ми показа Орион, преди Ейми да се събуди. Там имаше и друга водна помпа на четвъртия етаж.
— Тази е стара — казвам аз.
— Откъде знаеш? — пита рязко Старши, но аз не му обръщам внимание.
Пристъпвам напред и я оглеждам. Много по-малка е от помпата на Ниво шипъри. На нея има контролно табло, а над него се вижда дюза. Помпата на Ниво шипъри се използва за рециклиране, пречистване и разпределение на водата. Тази помпа тук е проектирана така, че само да смесва нещо с водата. До помпата има празна кофа, по стената, на която е полепнало някакво гъсто, подобно на сироп вещество.
— За какво е тази водна помпа? — питам аз.
Старши ме поглежда, сякаш не може да повярва, че мога да задам такъв тъп въпрос.
— Да изпомпва вода.
— Не. Помпата на Ниво шипъри е за това. А тази за какво е?
Старши се усмихва и май усмивката му не е престорена. Сякаш е горд, че разбирам машинациите му.
— Беше част от оригиналния проект на кораба. Само дето „Благословеният“ се оказа твърде голям. С хранителните добавки към храната и водата можем да поддържаме ръст на населението до един човек на два акра. Дори и така не може да поеме повече от три хиляди души. Това налага постоянно да държим под контрол прираста на населението. — Той забелязва недоумяващият ми поглед. — Контрол върху раждаемостта.
— И това става оттук? — казвам и соча към дюзата.
Старши кима.
— Използваме тази водна помпа, за да могат всички да получават контрацептиви и витамини заедно с водата. Изливаме ги направо във водозахранването и така всички са здрави. Защо мислиш, че жените на фийдърите казват, че трябва да пиеш вода, когато не се чувстваш добре? А в началото на Сезона спираме контрацептивите и добавяме хормони. За да повишим сексуалното желание. Което работи особено добре при фийдърите.
Спомням си думите на Ейми, че Сезонът не е нещо нормално. Беше права.
— Радвам се, че задаваш тези въпроси — казва Старши. — Радвам се, че най-после започваш да мислиш като Старши. — Той взема кошницата. — За мен е важно да знам, че си готов да направиш всичко, на каквато и да е цена, за благоденствието на кораба и на хората на него. Абсолютно всичко. На всяка цена.
— А ти готов ли си? — гласът ми секва насред думите.
— Винаги съм бил. — Старши говори толкова искрено, че изобщо не се съмнявам в думите му. — Всяка една минута от живота ми е посветена на това, да направя този кораб по-добро място за живеене на хората, които са на него. Знам, че ти невинаги си съгласен с мен, но важното е, че се получава.
— Всяка минута, така ли? — питам аз.
Чувствам как ми пада пердето пред самодоволното му изявление. Намеква, че аз не съм толкова отдаден, колкото е той.
— Всяка минута.
— Тогава какво общо има благоденствието на кораба с факта, че си бил при криогенните камери по-рано днес? Какво велико действие на водач се наложи да предприемеш там?
Старши се изправя.
— Не съм длъжен да ти отговарям, момче.
Знам как да подразня Старши, знам как да го накарам да говори.
— Мислех, че втората причина за раздор е липсата на силен централен водач. Как можеш да си силен централен водач и криеш важна информация от твоя приемник?
Чувам пукот. Старши стиска кошницата със спринцовки в ръцете си и тя се чупи под пръстите му.
— Ами защо просто не ми кажеш какво трябва да правя според теб?
Това не е въпрос, по-скоро е заплаха.
— А ти защо просто не попиташ какво мисля, че не трябва да правиш? Например как може би не трябва да измъкваш повече хора от криогенните камери. Мъжът умря. Жената също щеше да умре, ако Ейми не я беше открила.
Старши блъсва кошницата настрани. Спринцовките вътре тракат.
— Ти какво, обвиняваш ме, че съм отворил криогенните камери и че съм убил още един от замразените?
— Казвам само, че всеки път, когато някой от тях е умирал, ти си бил там, съвсем близо.
— Не съм длъжен да слушам тези глупости, и то от такъв като ТЕБ! — ръмжи Старши.
Той тръгва към вратата, но се спъва с куция си крак. Блъсва се в един от големите цилиндри, пълни с желе, и подобните на бобчета неща вътре се поклащат в мехурчетата.
— И това ми било водач — измърморвам.
Старши изпъва гръб и ме гледа втренчено.
— Третата причина за раздор — казва с ужасяващо равен той — е индивидуалната мисъл. Нито едно общество не може да процъфтява, ако един-единствен индивид може да подведе членовете му и да ги въвлече в метежи и хаос. — Обръща се, но продължава да говори. — И ако индивидуалната мисъл идва от бъдещия водач на кораба, и ако бъдещият водач на кораба бълва такава жлъч и глупост и ме обвинява, че убивам замразените, тогава се моля на звездите отгоре той да сложи нещо по-умно в празната си глава, преди да умра и преди той да поеме кораба!
— Типично в твой стил, да се опитваш да ми дадеш урок за това, какъв скапан водач ще бъда! — крещя аз. — Но ти не ми каза какво си правил там долу или как господин Кенеди свърши удавен точно от другата страна на тази врата!
Аз размахвам ръка към вратата и удрям тръбата с криогенна течност и ембриони толкова силно, че те се люлеят вътре като плодове в желе.
— Ти си глупак — изстрелва Старши към мен.
Тръгва да излиза бесен от стаята и блъска с крак по вратата, защото се вдига твърде бавно. Спринцовките дрънчат в кошницата при всяка негова стъпка.
— Може и да съм глупак — мърморя аз, — но така и не ми каза, че не си го извършил ти.