Това бе самата истина. Отстъпеха ли сега, Кайлин никога нямаше да й позволи да се изложи на подобен риск и така щяха да са пропуснали завинаги възможността да разкрият плановете на Чаросплетниците. Младата жена не можеше да загърби толкова лесно предоставилата й се възможност. Да не говорим и че обетът й пред Оча продължаваше да е неизпълнен, а смъртта на близките й — неотмъстена.
„Оча се погрижи за мен веднъж, каза си девойката, спомняйки си прехода през заледените планини Лакмар преди години. Ще го направи и втори път.“
— Сигурен съм, че няма да стане така, Кайку — рече й Юги, ала звучеше победен и девойката си каза, че едва ли щеше да продължи със спора. — Времето ще покаже дали това ще доведе до триумф или до катастрофа — въздъхна той. — Ала не мога да те спра, Кайку. Нито със сила, нито с разумни доводи. Просто искам да осъзнаеш с колко много човешки животи си играеш в момента.
— Прекалено дълго време живяхме в ужас от Чаросплетниците — рече девойката. — Не се осмелявахме да поемем никакъв риск. Обаче не можем вечно да се крием. — Тя сложи длан на рамото му. — Обещавам, че ще съм изключително внимателна.
— Гледай да спазиш обещанието си — отвърна й Юги, след което неочаквано се усмихна. — Трябва да се върнеш жива и здрава в Лоното. За да мога да те убия, задето ми причиняваш това.
Никой не се засмя на нескопосната му шега.
— Свършихте ли? — прозя се Номору. — Можем ли да тръгваме вече?
Кайку й хвърли изпепеляващ поглед, след което се наведе към ухото на Юги и му прошепна:
— Не ти завиждам за компанията по време на обратния път.
Мъжът изсумтя.
Реки ту Танатсуа, по-малкият брат на Императрицата на Сарамир, започваше да съжалява, задето бе дошъл на гости на сестра си.
Той се бе разположил на широкия каменен перваз на един от стреловидните прозорци в покоите си, облегнал гърба си на едната стена, докато стъпалата му почиваха на другата, загледан на северозапад, където сребристата нишка на Джабаза лъкатушеше към планините. Беше жарък, зноен следобед и земята сякаш бе задрямала под ослепителния пек на окото на Нуку, което се спускаше бавно към хоризонта. Мъжът седеше, подпрял глава на извития свод и скръстил ръце на гърдите си, а цялото му същество излъчваше впечатление за спокойствие и замисленост.
Когато научи, че молбата му да посети Императорската цитадела е одобрена, той почти не изпадна в екстаз. Ала не защото това бе първата му възможност да отиде там без компанията на семейството си — предния път бе на седемнадесет жътви; стана на осемнадесет през тазгодишната Жътвена седмица — нито пък защото много обичаше сестра си, която страшно му липсваше, откакто бе дошла да живее в Аксками. Не, щастието му се дължеше най-вече на това, че се отделяше от баща си — баракс Горен — чието неизменно разочарование от Реки се превръщаше във все по-голямо изпитание за нервите на момчето.
Възрастовата разлика между Реки и Лараня, която беше на тридесет и три жътви, се дължеше на крехкото здраве на майката — жена със забележителен характер и изключително лабилен организъм. Раждането на Лараня едва не отне живота й и Горен, който я обичаше дълбоко, просто не смееше да поиска още едно дете. Съпругата виждаше колко се гордееше мъжът й с дъщеря им, ала усещаше, че му се иска син. Не ставаше въпрос за наследство, понеже Лараня несъмнено щеше да стане бараксиня — в Сарамир титлата се наследяваше от най-голямото дете, независимо от пола му. По-скоро защото Горен спадаше към онези представители на силния пол, които се нуждаеха от мъжка рожба, за да докажат собствената си мъжественост. Един силен син щеше да го накара да се гордее по начин, по който дори фурия като Лараня бе неспособна да го възвиси.
Един ден тя реши, че няма смисъл да отлагат повече; бяха минали толкова много години от раждането на дъщеря им. Жената спря да пие растителната отвара, която предотвратяваше бременността, и го дари с Реки. Това раждане вече отне живота й.
Горен не беше толкова несправедлив, че да обвинява Реки за смъртта на съпругата си; ала с течение на времето стана ясно, че за хладното държание на баракса имаше други причини. Докато Лараня имаше здравото телосложение на баща си, Реки бе наследил хилавостта на майка си и всяко спречкване с другите деца завършваше с поражение за него. Той стана срамежлив и затворен в себе си, а книгите и учението се превърнаха в новите му другари, които никога нямаше да го наранят. Баща му все нямаше време за него.