— Но вие сте толкова млада, за да сте извършили толкова много неща… — каза Реки. Това бе съвършено вярно — гостенката му едва ли имаше повече от двадесет жътви, което означаваше, че е съвсем малко по-голяма от него.
— Не съм толкова млада — усмихна се тя, макар че изглеждаше поласкана. — Както ви казах, срещнах Есзел, преди да напусне Императорската цитадела, и той ми разказа за вас. — Непознатата се наведе напред, протегна ръка и го погали по лицето, докато прошепваше: — Шедьовърът на Зиазтан Ри е във вашата глава — след което се отдръпна, а младежът още не можеше да си поеме дъх, мислейки си, че сънува. — Има толкова малко копия, толкова малко неизкривени версии на историята. Бих направила всичко, за да преживея нещо толкова ценно.
— Баща ми притежава екземпляр от „Перлата на Водния бог“ — изтърси Реки, усещайки нуждата да каже нещо — в библиотеката си.
— Ще ми я изрецитирате ли? — попита красавицата, докато се надигаше плавно от дивана.
— Раз… разбира се — запъна се братът на Императрицата, опитвайки се да си спомни произведението. Паметта му изведнъж бе станала неуслужлива. — Сега ли?
— После — каза непознатата, подавайки му ръка. Той я улови и се изправи тромаво на крака.
— После? — повтори разтреперано.
Тя се притисна плътно до него, а показалецът й проследяваше линията на белега, започващ от окото му. Мекотата на гърдите и тялото й правеха ерекцията му болезнена. Чувстваше се пиян, макар че състоянието му нямаше нищо общо с виното.
— Аз вярвам в честните сделки — рече тя. Устните й бяха толкова близко, че той едва издържаше на магнетичното им привличане. Дъхът й беше ароматен като цветя от оазис. — Преживяване срещу преживяване. — Ръката й се плъзна към смарагдовата брошка, тя я завъртя и в следващия миг робата й се свлече на земята като воал. — Каквото никога преди не сте имали.
Сърцето на Реки биеше като обезумяло в гърдите му. Някакъв глас го предупреждаваше да бъде предпазлив, ала той не му обърна никакво внимание.
— Та аз дори не зная името ви — промълви.
Тя му го каза точно в мига, преди устните им да се слеят.
— Асара.
Мъжът изкрещя, когато острието на ножа хлътна под топлата кожа на бузата му, разрязвайки тънкия пласт подкожна мазнина, за да се вреже в яркочервения пейзаж на мускулите отдолу. Върховният Чаросплетник Какре използва писъка като истински експерт, извивайки инструмента си така, че да компенсира изкривеното от болка лице на жертвата си. Той започна да реже плътта нагоре към очната ябълка, а после се зае да кълца мекото месо към задната част на черепа, докато накрая не отпра голямо триъгълно парче кървава кожа. Едва тогава се почуства спокоен и удовлетворен, а по тялото му се разля вълна на задоволство, която сякаш ни най-малко не намаляваше с течение на времето. Току-що излязъл от Чаросплетието, вещерът отново одираше хора.
Залата, където извършваше тези операции, нямаше прозорци и беше задушна и мрачна, а единствената светлина идваше от въглените, тлеещи в огнището в центъра на помещението. Облени от червеникавото сияние, там се виждаха и другите му произведения, подредени по стените или закачени на веригите, висящи от високия таван: хвърчила и статуи от кожа, които се взираха в него с празни очи, наблюдавайки го как твори. Последната му жертва бе разпъната върху желязна решетка — той работеше по нея от разсъмване и сега тя приличаше на кървава каша от оголени мускули, от която липсваше половината месо.
Днес Какре усещаше особен прилив на вдъхновение. Отначало не знаеше дали ще успее да направи хвърчило, или просто ще си покълца малко с терапевтична цел, ала още в мига, в който ножът му се вряза в живата плът, този въпрос изгуби значението си. Отдавна не се бе занимавал с изкуството си — от доста отдавна — ала сериозността на задачите, които изпълняваше в Чаросплетието, напоследък се беше повишила, а заедно с нея се бе усилил и апетитът му.
Вещерът осъзна, че от няколко минути само стоеше и се възхищаваше на парчето одрана кожа, а ето че през това време мъжът бе припаднал отново. Това го раздразни. Обикновено жертвите му никога не губеха съзнание — той специално се грижеше за това с най-различните си отвари, лапи и настойки. Какре разгледа по-внимателно в кожата и си даде сметка, че и работата му този път бе далеч от прецизното майсторство, с което се гордееше. Той се втренчи в съсухрената си бяла ръка, която напоследък доста го наболяваше (да не забравяме и постоянната болка в ставите му). Дали причината се коренеше в това? Нима губеше уменията си с ножа?
Тази идея бе прекалено ужасна, за да я допусне в съзнанието си. Въпреки че знаеше, че Маската му го прояждаше отвътре, по същия начин, както бе прояла и предишните си собственици, той никога не се беше замислял за последиците от това. Колко странно, че съзнание, интелигентно като неговото, можеше да пропусне нещо толкова очевидно!