Мишани стоеше до един от прозорците на крепостта и наблюдаваше войските, които се събираха около града, опитвайки се да пресметне числеността им.
— Не са толкова много, колкото очаквах — рече накрая. — Пък и строят им е лош.
— Повече от достатъчно са, за да превземат града — изтъкна мрачно Чиен.
— Това обаче е само една малка част от войските на аристократите — каза Мишани, отдалечавайки се от прозореца. — Те пазят истинската си сила за момента, когато собствените им имения се окажат застрашени. Освен това тук няма нито императорски стражи, нито войници на рода Батик. Къде е Кръвният Император, когато един от градовете му се опълчва срещу него?
Помещението, което споделяха, бе неприветливо и голо, ала младата жена си мислеше, че нещата можеха да стоят далеч по-зле. Единственото обзавеждане се състоеше от две спални рогозки, малка маса и груба черга, покриваща пода. Храната, която получиха през тези няколко дни, бе обикновена, ала поне беше вкусно приготвена. Масивната дървена врата беше заключена, а отвън пазеха двама стражи, които ги ескортираха до подходящите помещения, когато имаха нужда от тоалетна или преобличане. Изобщо не можеше да се каже, че се отнасяха зле с тях, като изключим простичкия факт, че бяха затворени в тази стая.
Баккара ги посещаваше от време на време и на два пъти бе извел Мишани на разходка из крепостта. Той изобщо не се стараеше да прикрива намеренията си — непрекъснато я разпитваше за Лусия и Мишани подозираше, че под грубоватата си външност мъжът изпитваше искрено благоговение, задето се намираше в компанията на човек, който познава лично Престолонаследничката. Младата жена добре се справяше с наложената й роля. Тя й даваше възможност да излиза от стаята, а освен това трябваше да признае пред себе си, че намираше Баккара за странно привлекателен. Бруталната мъжественост, която струеше от него, едновременно я интригуваше и изпълваше със състрадание — мускулестият воин нямаше представа от изтънчени обноски, а държанието му беше надменно и арогантно. Това пораждаше у нея противоречия, ала младата жена изобщо не се опитваше да ги изглади, понеже добре знаеше, че решенията на ума и сърцето са независими едно от друго.
Чиен още не се чувстваше достатъчно добре, за да излиза от стаята за по-продължително време. Раните му бяха излекувани, ала той бе пипнал някаква треска, вероятно в резултат от нощната езда до Зила. Търговецът прекарваше по-голямата част от дните, легнал на спалната си рогозка, изпаднал в полусъзнателен унес под влиянието на тинктурите и болкоуспокояващите, които му даваха. От време на време се надигаше и започваше да се оплаква от нищожната информация, която им даваха, както и да се възмущава, задето не бяха осигурили отделна стая на благородна дама като Мишани. На младата жена също й се искаше да бе така — напоследък и заради самия Чиен, който започваше да я дразни. Бездействието не му се отразяваше добре.
Обсаждащата армия като че ли не бързаше за никъде. Бойните отряди продължаваха да пристигат, а вече бяха минали три дни от появата на първите войници, понесли знамето на рода Винаксис. Навремето те бяха първата управляваща династия, ала в момента положението им никак не бе цветущо. Земите им се намираха точно в средата на Южните префектури — в самото огнище на покварата в земята — и по-голямата част от приходите им зависеше от реколтата, която изпращаха в столицата, а пътят минаваше точно през Зила. Сега голяма част от това зърно се намираше зад стените на града. Ето защо не беше никак чудно, че баракс Мошито ту Винаксис бе първият благородник, който стовари войските си пред разбунтувалия се град.
Баккара бе казал на Мишани, че Губернаторът на Зила бе складирал солидно количество храна, запасявайки се срещу настъпващия глад. По-голямата част бе конфискувана от търговските кервани, минаващи по моста Пирика, и бе предназначена единствено за градските стражи и администрацията — Губернаторът възнамерявал да продаде останалото, слагайки убийствени цени, на благородните семейства, когато гладът станел нетърпим. А гражданите да се оправяли както могат. Лидерът на Айс Маракса Кседжен бе разкрил този план пред жителите на Зила и така беше запалил искрата на бунта; в резултат на действията им сега тукашните хора разполагаха с толкова много храна, че щеше да им стигне за цялата зима, а може би и за още по-дълъг период, стига дажбите да се разпределят рационално. Докато стените на града бяха здрави и врагът се намираше отвън, Зила щеше да бъде костелив орех.