След рода Винаксис пристигна родът Зекен, макар че бараксиня Алита бе предпочела да изпрати пълководците си, вместо да дойде лично. Последни бяха родът Лилира (който се отчете с една символична армийка, въпреки че можеше да си позволи далеч по-многочислена войска), чиято бараксиня Джуун също отсъстваше, и родът Икати, предвождан от баракс Зан.
Неговият контингент се състоеше от хиляда пехотинци и също толкова конници, развели сивите и зелените знамена на семейството. Каква ирония, помисли си Мишани — вместо тя да отиде при Зан, ето че той самият бе дошъл при нея. Заради него я бяха пленили, а сега и двамата се намираха от различните страни на барикадата. Чувството за хумор на боговете понякога бе доста извратено.
Някой похлопа силно на вратата и в следващия момент Баккара я разтвори широко, без да чака за разрешение да влезе. Мишани още не можеше да свикне с вратите в крепостта и ги възприемаше като ненужни препятствия. Девойката предполагаше, че имат защитна функция, но ето че пречеха и на прохладния бриз да разведри тежкия зной. Добре че около старите каменни стени все ставаше някакво течение.
Мишани продължаваше да гледа през прозореца, когато воинът нахълта в помещението. Чиен седеше на рогозката си, а лицето му бе подуто от нараняванията и плувнало в пот от треската. Той хвърли навъсен поглед на новодошлия. Войникът изобщо не му беше симпатичен, което до голяма степен се дължеше и на грубия му език.
— Трябва да дойдете с мен, госпожице Мишани — рече той.
— Така ли? — попита сухо младата жена; тонът й недвусмислено показваше, че никой не може да й заповядва какво да прави.
Баккара въздъхна.
— Добре. Тук съм, за да ви помоля да дойдете на аудиенция при Кседжен ту Имоту, лидер на Айс Маракса, организатор на бунта в Зила и фанатизиран поклонник на Престолонаследничката. Така по-добре ли е?
Мишани не можа да се въздържи и се засмя.
— Определено — рече.
— А вие как се чувствате? — обърна се здравенякът към Чиен.
— Достатъчно добре — отвърна грубо търговецът. — Кога възнамерявате да ни освободите?
— Това зависи от Кседжен — избоботи Баккара и се почеса по тила. — Макар че не мога да разбера закъде сте се разбързали. Дори да ви пуснем да излезете оттук, пак ще си останете в града. Никой няма да може да премине отвъд тази крепостна стена още много, много време.
Чиен изруга под нос и завъртя глава настрани, прекратявайки разговора.
— Идвате ли? — обърна се Баккара към Мишани.
— Разбира се — рече тя. — Откога чакам момента да поговоря с Кседжен!
— Той вечно е много зает — поясни воинът. — Навярно сте забелязали незначителните войски пред града, които ни създават неприятни грижи.
Мишани не обърна внимание на иронията му и двамата излязоха от стаята, оставяйки Чиен сам.
Този път Баккара я поведе по маршрут, който не бяха използвали никога преди, ала обстановката не беше много по-различна от останалите части на крепостта. Навъсени коридори със стени от тъмен камък, лишени от каквато и да е украса.
Спътникът й разказа, че крепостта била построена преди хиляда години главно за военни цели, което обясняваше потискащия й вид. По това време жителите на Сарамир били под влиянието на куараалската архитектура, за която грубата практичност беше по-важна от изящния естетизъм; това обстоятелство имаше своето обяснение в спецификата на суровите атмосферни условия в Куараал. С течение на времето сарамирците постепенно се отърсили от тези влияния, виждайки, че жилищата им не са особено подходящи за знойните лета и топлите зими. Ето защо те създали друг тип архитектура — отворена за външната среда, а не такава, която да я изолира. Множество по-стари поселища все още носеха следите от куараалското влияние, ала повечето представители на тази епоха отдавна бяха срутени, заменени от по-съвременни постройки. Жителите на Сарамир не питаеха особена любов към руините.
Кседжен ту Имоту, лидер на Айс Маракса, крачеше нервно из кабинета си, когато Баккара и Мишани го завариха. Той бе приятно изглеждащ мъж на тридесет и три жътви, слабоват и пълен с излишна енергия. Косата му беше черна и гъста, имаше изпъкнали скули, продълговата челюст и носеше семпли черни дрехи. В мига, в който едрият воин похлопа и отвори вратата, Кседжен се завтече да посрещне гостенката си.
— Госпожице Мишани ту Коли — изрече бързо домакинът, — за мен е голяма чест, че сте тук.
— Мога ли да откажа на толкова любезна покана? — отвърна младата жена, поглеждайки към Баккара.
Изглежда, Кседжен не знаеше как да приеме това.
— Надявам се, че условията в стаята ви не са прекалено ужасни. Моля ви да ми простите — трябваше да се срещнем по-рано, ала задачата да превърнем Зила в непристъпна крепост, способна да се отбранява, отнема цялото ми време.