— Благодаря за съвета — каза Мишани и след като се сбогува вежливо с домакина си, излезе от кабинета му, казвайки на Баккара, че може и сама да намери обратния път до стаята си.
Когато влезе вътре, Чиен спеше. Тя затвори тихичко вратата зад себе си, седна на рогозката си и се замисли. В главата й бе започнал да зрее план. Също както в старите дни в императорския двор. Вече познаваше основните играчи; оставаше само да направи така, че да ги използва по най-изгодния за нея начин.
Имаше обаче един човек, който продължаваше да бъде загадка за нея. Този мъж. Тук парченцето от мозайката липсваше — и то от самото начало. Докато не разбереше какво представляваше то, докато не узнаеше със сигурност дали Чиен беше приятел или враг, не се осмеляваше да действа.
Младата жена се загледа изучаващо в спътника си, опитвайки се да намери отговора в широките черти на лицето му. Мъжът измърмори в полусън и се завъртя на другата страна, завивайки се още по-плътно с одеялото. Целият трепереше, въпреки задушната нощ.
— Каква е тайната ти, Чиен? — промълви тя. — Защо си тук?
След известно време тя изгаси фенера, съблече се на лунната светлина и се пъхна под завивките. Тъкмо се унасяше, когато Чиен започна да си тананика.
На устните й изплува усмивка. Търговецът сънуваше и гласът му звучеше твърде приглушено, за да произнесе думите както трябва. Младата жена се заслуша в неясното му мънкане, след което изведнъж се изправи в леглото, взирайки се в мрака, където трябваше да е рогозката му.
Той обаче продължи да тананика трескавата си песен.
Дъхът на Мишани внезапно застина в гърдите й. Тя усети как гърлото й се стяга, след което зарови лице във възглавницата и зарида тихичко. Сълзите й бликаха от очите й, навлажнявайки меката материя.
Младата жена знаеше много добре тази песен. Това изясняваше всичко.
Двадесет и втора глава
Кръвният Император Мос ту Батик сновеше из коридорите на Императорската цитадела, побеснял от ярост. Брадата му, някога чиста и поддържана, сега стърчеше в безреда, а сивите косми се открояваха по-ясно от всякога. Отдавна немитата му коса бе разрошена и подгизнала от пот, туниката му бе лекьосана с вино, а дрехите му бяха мръсни и измачкани.
В очите му гореше пламъкът на безумието.
Дните и нощите се бяха слели в едно цяло — безкраен полусън, удавен в алкохол. Сънят не му носеше почивка, а само ужасни сънища, в които жена му се съвкупляваше с безлики непознати. Времето, през което беше буден, бе изпълнено с непрестанно подозрение, прорязвано от спорадични изблици на гняв, насочени или към самия него, или към онзи, който имаше нещастието да бъде наблизо в този момент. Бавно и неотклонно, Мос се плъзгаше към бездната на лудостта и единственото му спасение от натрапчивите мисли беше алкохолът. Той обаче му предлагаше само краткотрайна утеха, след което влошаваше още повече състоянието му.
Достатъчно бе търпял. Сега смяташе да даде воля на чувствата си, веднъж и завинаги. Нямаше да стои безучастно, докато му слагаха рога.
Всичко бе започнало отдавна, още преди Есзел, превзетия поет. Бе разбрал това по времето на дългите самотни нощи, докато злобата разяждаше душата му. Изведнъж си припомни всички онези случаи, когато Лараня не оставаше в постелята му поради една или друга причина; когато бе разочарован, че тя не го чака след края на продължителен, напрегнат ден в Залата за съвещания; когато съпругата му се смееше и се шегуваше с други мъже, привлечени от нея като нощни пеперуди, притеглени от запалена свещ. Припомни си ревността и семената на подозрението, които покълнаха в плодородната почва на съзнанието му, напоени от влагата на вечната му жажда да доминира над другите. Сред заблудите и злъчните клевети, които го изгаряха в тези самотни часове, Мос бе открил зрънцата на истината.
Той осъзна, че искаше Лараня да бъде две различни жени, които нямаше как да се съчетаят в нея. От една страна, жадуваше за пламенната, своенравна и непокорна красавица, в която се беше влюбил; а от друга, копнееше за послушна съпруга, която да се озовава в леглото му всеки път, когато я пожелаеше, и да се маха оттам, щом нямаше нужда от нея; жена, която щеше да го кара да се чувства истински мъж, защото един мъж трябва да контролира собствената си съпруга. Една от причините, поради които се бе влюбил в нея — и все още я обичаше — беше именно непокорната й воля; Лараня непрекъснато го предизвикваше и възбуждаше интереса му. Първата му жена — Онони — беше образцова жена, ала Мос никога не я беше обичал. Що се отнася до сегашната му партньорка, колкото и да се опитваше, едва ли някога щеше да я укроти; тя беше пленила сърцето му, ала после го бе отровила.